Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

В слушалката прозвуча мъжки глас:

— Ало.

— Анатолий Петрович? Фаина Ивановна ме помоли да ви предам, че ви е осигурила два билета за спектакъла „Много шум за нищо“.

— Какво? — ревна гласът.

— Два билета…

С леко движение на показалеца си Фаина Ивановна затвори телефона. Дълги сигнали в слушалката. И загадъчно се усмихна.

— А сега… — това беше вторият номер от новогодишната програма, — сега ще ти покажа една игричка…

Хвана ръката му, здраво стисна палеца и като подаде твърдия си език от събраните на тръбичка устни, близна върха му.

— Не бой се, ще ти хареса…

Тази лъвица имаше особености, за каквито Шурик, до известна степен въоръжен с понеделнишкия си опит, дори не се досещаше. И не го спохождаха никакви асоциации: Шурик не знаеше никакви такива игри. След половин час, напълно изгубил ориентация в пространството и в собствените си усещания, той изживяваше изгаряща, отекваща в гръбначния му стълб наслада. Над него бе надвиснало нещо невъобразимо преувеличено, което освен миризмата нямаше нищо общо със сухия цветец, към който едва преди малко се бе устремил. Това беше неизразимо привлекателният мирис на женска утроба и той научи, че мирисът има и вкус. Неговият собствен познат инструмент изобщо не му принадлежеше в тези влажни и оживени обятия — лекичко го хапеха, дъвчеха, смучеха… Стъписан, той се колебаеше като уплашен плувец преди скок в непознати води. Побутнаха го и той се дръпна назад. Май не искаше непознатото. Кой знае защо изпитваше страх. Разнесе се продължително кадифено ръмжене… На другия световен полюс се случваше нещо неописуемо и да можеше то никога да не свършва. Не оставаше никакъв друг път и той се втурна към самия център на бездънния вир… Вкусът беше изгарящ: едновременно лютив и млечнокисел, нежен и съвършено невинен…

И тогава той внезапно се сети към какво има отношение всичко това — към една странна и абсолютно неправдоподобна картинка, която преди около четири години дълго бе разглеждал на стената на обществената тоалетна на ъгъла на „Пушкинская“ и „Столешников“. А баба му го чакаше горе да си свърши работата.

Шурик се прибра на сутринта. Умирайки от отвращение, много хитро излъга как на връщане от Фаина Ивановна таксито, с което се прибирал, се сблъскало с друга кола и той трябвало да стои три часа в милиционерския участък като свидетел, а милиционерите не му позволили да се обади вкъщи по телефона…

— Ах, нямаше и да можеш да се свържеш, ние цяла нощ се обаждахме по морги и болници — махна с ръка изнемощялата от въображаемата загуба Вера.

Повярваха му безпрекословно.

Вера Александровна беше напълно удовлетворена от факта, че изчезналият й син се намери. Малко по-късно опитната в различни видове уловки Фаина с лекота схвана сюжета и потвърди алибито си — телефонът й бил повреден.

Съвместните сълзи и тревоги от новогодишната нощ сближиха Вера Александровна с химическата отличничка. Тя прости на Аля жалката външност и провинциалния говор.

— Сърдечно момиче — реши Вера. — Слава Богу, всичко свърши благополучно.

Хвърли бегъл поглед към огледалото — дори в антрето, където беше сумрачно, отражението беше ужасно: подпухнали очи… под тях — мрак… пухкавите местенца около устата, които навремето бяха разнежвали Александър Сигизмундович, се бяха превърнали в отпуснати гънки.

— Изпрати Аля и се прибирай бързичко — помоли го Вера.

След Фаинината гощавка я болеше стомахът, спеше й се, но още повече й се искаше най-сетне да поседи насаме със сина си, без външни, абсолютно ненужни хора.

А Шурик отново се потътри навън, към улица „Деветстотин и пета година“, откъдето току-що се беше прибрал. Ключът от стаята на Аля висеше зад решетката на таблото. Портиерката я нямаше — това беше шанс.

— Ще се качиш ли с мен? — с жална игривост предложи Аля.

— Ами момичетата? — опита да се измъкне Шурик.

Аля се изчерви — само една крачка я делеше от разобличението: беше забравила, че снощи бе излъгала за съквартирантките си, които уж отнесли със себе си ключа от стаята. Но нито земетресение, нито наводнение, нито пожар можеха да я накарат да се откаже от намерението си… Тя свали ключа и хвана Шурик под ръка. Той не можеше да й се изплъзне. Качиха се на третия етаж. Съквартирантките свързваха личните си съдби със съдбите на африкански студенти от института „Патрис Лумумба“ на тяхна територия и притиснат от това обстоятелство, Шурик бе принуден да се предаде. Сухият казахски цветец се разтвори пред него за няколко минути и двамата останаха напълно доволни: той — задето не излъга очакванията й, тя — от погрешното убеждение, че е удържала велика победа.