Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

Когато я заварваше в тази меланхолична поза, Шурик просто се разтапяше от нежно и горчиво съчувствие: знаеше, че е попречил на велика артистична кариера… Той поривисто прегръщаше моминските раменца на майка си и шепнеше:

— Стига, Веруся, стига, маминко…

И Вера му пригласяше:

— Маминко, маминко… Сами сме с тебе на света…

Шурик беше убеден, че баба му е умряла заради онази безумна забрава, която го бе връхлетяла, когато изпращаше Лиля за Израел. Животът му на зрял човек започна с тъмни пристъпи на сърдечен страх, които го будеха посред нощ. Неговият вътрешен враг, ранената му съвест, от време на време му изпращаше реалистични, непоносими сънища, чийто основен сюжет беше неговата неспособност — или невъзможността — да помогне на майка си, която се нуждаеше от него.

Понякога тези сънища бяха доста сложни и изискваха разяснение. Сънува например голата Аля Тогусова — как лежи на железния креват в стаята си в общежитието, кой знае защо, с островърхите бели обувчици, които миналата година бе носила Лиля Ласкина, само дето тези обувчици бяха много износени, с черни напречни пукнатини. А той стои в краката й, също гол, и знае, че сега трябва да влезе в нея и че щом го направи, тя ще започне да се превръща в Лиля и Аля много иска това, и от него зависи тази метаморфоза да стане едно към едно. Многобройни свидетели — момичетата, които живеят в тази стая, сред тях и Стовба, и професорът по математика Израйлевич, и Женя Розенцвейг — са наобиколили кревата и очакват превръщането на Аля в Лиля. И нещо повече, абсолютно определено се знае, че ако това стане, Израйлевич ще му даде зачота по математика. Всичко това не изненадва абсолютно никого. Единственото странно нещо е присъствието на черните котки на Матилда на нощното шкафче до Алиния креват… И Аля очаквателно го гледа с гримираните си японски очи и той е готов, напълно готов, да се потруди, за да пусне от грозноватата Алина обвивка прекрасната Лиля. Но в този момент зазвънява телефонът — не в стаята, а някъде наблизо, може би в коридора, и той знае, че го викат при майка му в болницата, затова не бива да се бави нито секунда, инак с Вера ще се случи онова, което се случи с баба му…

Аля помръдва островърхите обувчици, зрителите, като виждат нерешителността му, проявяват недоволство, а той разбира, че трябва незабавно да побегне, начаса да побегне, докато телефонът не е престанал да звъни…

Действителността откликна на съня — Шурик извади от пощенската кутия писмо от Лиля. От Израел. За Шурик — единственото получено. За Лиля — последното от няколкото изпратени. Пишеше, че той много й помага да разбере самата себе си. Отдавна вече се е сетила, че писмата й не стигат до него, и изобщо тук, в Израел, никой не знае по какви закони циркулират те — защо едни хора получават писмата редовно, а други не получават нито едно — но тя, Лиля, пише на Шурик писмо след писмо и това е дневникът на нейната емиграция.

„След нашата семейна катастрофа заобичах и двамата много повече. Татко постоянно ми пише и дори ми се обажда по телефона. Мама ми се сърди, задето поддържам отношения с него — но аз нямам чувството, че той е виновен пред мен. И не разбирам защо трябва да проявявам някаква женска солидарност. И изобщо ужасно ми е мъчно за нея, а за него се радвам. Гласът му е толкова щастлив. Ужасия някаква. Езикът е страхотен. Английският е страшна скука в сравнение с иврита. После ще уча арабски. Непременно. Аз съм най-добрата ученичка в улпана. Това ужасно осакатяване на живота, сякаш те няма тук. Толкова е глупаво, че ти не си евреин. Арие ми се сърди, казва, че спя с него, а обичам теб. И това е истина“.

Шурик прочете писмото още до пощенската кутия. То идваше сякаш от онзи свят. Във всеки случай беше адресирано не до него, а до друг човек, който бе живял в друг век. И в същия този минал век бе останала прелестта на разходките из нощния град и на лекциите по литература — те бяха прекалено хубави, за да станат ежедневие. За това съществуваше дразнещата носа химия… В миналото беше останала и все повече разрастващата се поради напускането на времето негова баба, под чиято сянка не бе имало нито жега, нито студ, а само благотворно размиващи се видове въздух. И тук, между първия и втория етаж, край зелената редица пощенски кутии, го обзе мълниеносно и огнено отвращение към всичко, на първо място към себе си, после към института, към лабораторните маси и коридорите, към вмирисаните на урина и хлор клозети, към всички учебни предмети и техните преподаватели, към Аля с нейната гъста мазна коса с кисел мирис, който той внезапно усети пред носа си… Изпита погнуса, дори се изпоти — но тутакси всичко му мина.