Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

Сега две общежития — на „Пресня“ и в Беляево — имаха грижата да осигуряват на влюбените терен за редовна реализация на чувствата им, но това не беше лесна задача: церберите от „Менделеев“, възрастни портиерки и злобни комендантки, бяха по принцип несговорчиви, а на това отгоре цветът на лицето на Енрике толкова забележимо се различаваше от останалите розово-сладоледени посетители, че в единайсет часа вечерта на вратата силно се потропваше и високонравствената комендантка настояваше външните хора да напуснат пределите на женското общежитие… Лена навличаше астраганеното си палто, този нетактичен подарък от областнокомитетската й майка, който изглеждаше толкова странно сред студентската беднотия, и изпращаше любимия си до метростанция „Краснопресненская“, където двамата се разделяха с потънали в скръб души и тела… Охраната на общежитията при „Лумумба“ беше по-лоялна, но изискваше представяне на паспорт, което можеше да повлече след себе си какви ли не, включително милиционерски, неприятности.

Аля, подгрявана от ежедневния жарък полъх на тази любов, не можеше да не изпитва тревога от умерения стремеж на Шурик към пълна реализация на техните топли отношения. Още повече че разполагаше и с жилищни условия. Но и никога не я канеше у тях. Нищо подобно на черно-белите страсти на Лена и Енрике не присъстваше в живота й. Обидно. Аля, както и преди, получаваше само съвместни лабораторни упражнения, обеди на една маса в студентския стол, подготовка за вземане на колоквиумите и място в аудиторията до дясното рамо на Шурик — обикновено самата тя го заемаше. Освен това се учудваше от липсата на стръв, с която учеше Шурик — самата тя успяваше и да се учи прекрасно, и да работи: отначало на половин щат като чистачка, после на още половин щат — като лаборантка. Работеше вечер, така че нямаше време да отиде дори на кино. Шурик не я и канеше: обикновено той прекарваше вечерите с майка си. От време на време Аля му напомняше за себе си с вечерно обаждане по телефона, но за да отиде у тях, трябваше да измисля нещо особено: например че трябва да вземе лекция или учебник. Една вечер му се обади от катедрата — каза, че си е загубила портмонето: искаше да отиде у тях, но той дотича и й донесе пари.

Любовните им отношения що-годе мъждукаха: веднъж Аля го помоли да й помогне да отнесат от института до общежитието трилитрова кутия крадена боя. Беше следобед и съквартирантките й ги нямаше. Аля обгърна шията му с мургавите си ръце, затвори очи и полуотвори устни. Шурик я целуна и направи всичко, което трябваше. С удоволствие.

Друг път Аля отиде у Шурик, когато Вера Александровна беше на някакви медицински процедури, и още веднъж получи солидно доказателство, че отношенията им с Шурик са любовни, а не чисто приятелски, комсомолски…

Разбира се, не можеше да не вижда разликата между своята умерена връзка и страстите, изгарящи флегматичната по-рано Лена и нейния шоколадов Енрике. Но и Шурик все пак не беше негър от Куба, а бял човек от улица „Новолесная“. Аля пък подозираше, че макар Куба да беше чужбина, все пак донякъде приличаше на Казахстан… Вярно, кубинецът се канеше да се жени, а Шурик не отваряше и дума за това. От друга страна, Стовба беше бременна… Но нали и Аля би могла… И тук тя се объркваше: кое бе по-важно — учението или омъжването?

В началото на април Стовба съобщи, че са подали заявление в Двореца на бракосъчетанията.

Момичетата бяха във възторг: преди това се опасяваха да не би Енрике да изостави Стовба, придумваха я да направи аборт, но тя само се блещеше и развяваше бялата си коса. Имаше му доверие. Такова доверие, че дори се канеше да пише на родителите си за предстоящото си омъжване. Само едно притесняваше приятелките й — че детето ще бъде черно. Но Стовба ги утешаваше: майката на Енрике била почти съвсем бяла, по-големият му брат, от другия й съпруг, американски поляк, си бил направо блондин, само баща му бил черен. Да, но пък черният му баща бил приятел на Фидел Кастро, бил воювал в един отряд с него… Така че детето като нищо можело да се роди бяло, защото щяло да бъде почти квартерон. Момичетата клатеха глава, но вътрешно съжаляваха: по-добре да беше руснак… Макар че всички бяха обикнали самия Енрике: той беше весело и добро момче, въпреки че също като Стовба произлизаше от семейство от партийната върхушка. Но той не се правеше на важен като своята любима — ходеше, сякаш танцуваше, постоянно пееше и вечно сънената Стовба, която едва ли не от първия ден бе пробудила неприязън у всички в курса престана да се прави на важна, да се лакоми за всичко и благодарение на своята съмнителна — от расова гледна точка — връзка стана приятна на всички.