Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

Бърза помощ пристигна много бързо, след двайсетина минути, и по случайност екипът беше същият като миналия път. Възрастната мустаката лекарка, която и миналия път настояваше за спешно хоспитализиране, веднага се разкрещя на Вера Александровна — нареди й веднага да се приготви за болницата. Отсъствието на Шурик съвсем изкара Вера от релси, тя можеше само безмълвно да плаче и да клати глава.

— Тогава подпишете, че отказвате хоспитализация. Снемам от себе си всякаква отговорност!

Като видя пред входа колата на Бърза помощ, Шурик едва не припадна. Като стрела излетя до петия етаж. Вратата беше открехната…

„Край! Мама не е между живите — ужаси се той. — Какво направих!“

От голямата стая се чуваха крясъци. Живата Веруся полулежеше в бабиния фотьойл. Вече дишаше почти нормално. Щом видя Шурик, отново избухна в плач. Малко се срамуваше пред лекарката, но не можеше да надвие сълзите — те бяха от щитовидната жлеза…

Шурик направи гигантски скок през цялата стая и без да се притеснява нито от лекарката, нито от мъжа в полууниформени дрехи, сграбчи майка си в прегръдките си и я зацелува: по косата, по бузата, по ухото…

— Веруся, прости ми! Аз вече няма! Идиот! Прости ми, майчице…

Естествено, самият той не знаеше какво „няма вече“. Но това беше неговата още детска реакция: няма да правя нищо лошо, ще правя само добро, ще бъда добро момче, за да не разстройвам мама и баба…

Мустакатата лекарка, която се бе наканила здравата да се накрещи, омекна и се разчувства. Такова нещо не се вижда често. Виж го ти, целува, не се притеснява… гали я по главицата… Какво ли толкова е направил, че така се вайка…

— Трябва да вземем майка ви в болницата. Опитайте да я придумате.

— Веруся! — замоли я Шурик. — Ами щом наистина се налага…

Вера беше съгласна на всичко. Е, не съвсем, разбира се…

— Добре, добре! Но тогава поне при Брумщейн…

— Но не отлагайте. Инжекцията действа само няколко часа и пристъпът може да започне отново — с омекнал тон се обърна лекарката към Шурик.

Медицината си тръгна. Обяснението беше неминуемо. Още преди Вера Александровна да зададе въпрос, Шурик разбра: не, не и не. За нищо на света не можеше да каже на майка си, че е бил при жена.

— Разхождах се — твърдо съобщи той.

— Как така? Посред нощ? Сам? — недоумяваше Вера.

— Дощя ми се да взема малко въздух. И излязох да се разходя.

— Къде?

— Там — махна с ръка Шурик в същата посока. — Към Тимирязевка, през моста.

— Е, добре, добре — предаде се Вера. Поолекна й на душата, макар че нещо не беше в ред с това странно среднощно отсъствие. Но беше свикнала да смята, че Шурик никога не я лъже. — Хайде да пийнем чай и да опитаме да поспим.

Шурик отиде да сложи чайника. Вече се разсъмваше, навън чирикаха врабци…

— Следващия път ме предупреди, когато излизаш…

Но следващият път не дойде скоро: плешивата Брумщейн беше в отпуск и в болницата я прие дясната ръка на Брумщейн, нейната заместничка Любов Ивановна.

Тъй като се налагаше спешно, операцията трябваше да направи също не самото светило, доктор Брумщейн, а Любов Ивановна. Тя се оказа миловидна — въпреки почти незабележимия белег от внимателно зашита заешка устна — блондинка на средна възраст с лек говорен дефект.

— А къде изобщо ви наблюдават постоянно? — опипвайки отпуснатата и издута шия на Вера, предпазливо попита Любов Ивановна.

— В поликлиниката на ВТО — с достойнство отговори Вера.

— Ясно. Там имате добри фониатри и травматолози — презрително отсече лекарката.

— Смятате ли, че операцията е абсолютно неизбежна? — плахо попита Вера.

Любов Ивановна се изчерви така, че белегът на устната й се наля с тъмна кръв.

— Вера Александровна, операцията трябва да се извърши спешно. Екстрено…

На Вера й се повдигна и тя попита отчаяно:

— Рак ли имам?

Любов Ивановна си изми ръцете, без да откъсва очи от мивката, и дълго ги избърсва с пешкир, като през цялото това време мълчеше.

— Защо непременно рак? Кръвта ви е прилична. Жлезата е дифузна, силно увеличена. Освен дифузната токсична гуша в левия дял намирам тумор. Прилича на доброкачествен. Но няма да правим биопсия. Нямаме време. Вие сте проявили престъпно безгрижие по отношение на заболяването си. Брумщейн веднага ви е предложила операция — ето, тук е записано: препоръчано…

— Но аз се лекувах при хомеопат…

Едва забележимият белег на устната на лекарката отново се съживи и набъбна:

— Ако питаха мен, бих дала вашия хомеопат под съд…