Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

„Толкова години я водих и не я удържах“ — тъгуваше Жучилин.

Адресът беше написан на кашона с черен флумастер — улица „Шокалски“, номер, апартамент и името на получателката — Циля Соломоновна Шмук. Оказа се, че през тези дни Шурик е похарчил парите почти до последната копейка, определено нямаше за такси, но и през ум не му минаваше да поиска от Веруся. Кашонът не се побираше в никаква чанта. Шурик го овърза с въже и тръгна с обществения транспорт — с прехвърляне в метрото и още два автобуса. Имаше и доста път пеша от автобусната спирка. Кашонът беше лек, но въжето се оказа толкова слабо, че при качването в автобуса се скъса и последните сто метра Шурик го носи на гръб за възторг на всички срещнати хлапета.

Качи се на петия етаж и позвъни на вратата. Отвътре попитаха кой е. Той каза, че носи пратка от Ерусалим. След дълго туткане и дрънчене на вериги вратата се отвори и се подаде дребна гърбава бабичка:

— Моля, влезте, Туся ми писа, че ще пристигне приятелката й Лиля, а дойдохте вие. Нима тя не можа лично да ме посети?

— Вече отлетя за Токио — обясни Шурик, притискайки кашона до гърдите си.

— Нали това казвам: нима не можа да дойде, преди да отлети за Токио? Защо стоите, влизайте и отворете кашона.

Видът на бабичката беше приветлив, но тонът — кавгаджийски. Шурик сложи кашона на една табуретка. Циля Соломоновна му подаде нож:

— Какво стоите? Отваряйте!

Шурик разряза залепените картони и бабичката се шмугна в кашона. Започна да измъква — Шурик не повярва на очите си — разноцветни чилета вълнена прежда, намотани, както го правеше преди незапомнени времена баба му, когато бе превръщала две стари жилетки в една нова. Това беше пъстрото богатство на бедните и старицата опипваше чилетата с видимо удоволствие.

— Ау — подвикваше тя, — какви оцветители имат там! Погледнете само червения! Ами жълтичкия!

Най-сетне тя измъкна от кашона всичко, до последния конец — на дъното имаше и някакви малки кълбенца и просто конци.

— А къде е това? — строго попита тя Шурик.

— Кое? — учуди се Шурик.

— Ами това де, описът. В пратката винаги се слага опис, нали?

Шурик не разбираше, взираше се в нея с ококорени очи.

— Какво ме гледате така? Има пощенски списък, опис, в който е изброено всичко. Наименование на стоката, количество, цена. Виждам, вие никога не сте получавал пратки от чужбина.

— Не съм получавал — съгласи се Шурик. — Но това не е пристигнало по пощата. Донесе го със себе си Лиля Ласкина. Тя е летяла от Ерусалим до Париж, после до Москва, а от Москва излетя за Токио.

— А какъв човек е тази Лиля Ласкина? Откъде накъде ще й се доверявам без опис? Вас ви виждам, почтен човек — евреин ли сте? А на тази Ласкина и очите й не съм виждала, може да е взела половината за себе си? Туся изобщо не разбира от хора, вечно я мамят. Добре де, да оставим това, виждам, че и вие нищо не разбирате.

Бабичката бръкна в ръкоделната кутия, изрови от нея връзка ключове, отключи едната вратичка на голям старинен шкаф, пъхна се вътре и извади увит в марля предмет, който приличаше на три завързани една за друга торти.

— Ето — тържествено произнесе тя и започна да развързва марления възел отгоре…

Извади от пакета три вълнени жилетки, всичките новички, всичките космати.

— Е, кога тази Лиля ще си тръгва обратно?

— Тя отиде там по работа. Не знам кога ще се връща. И не мисля, че пак ще спре в Москва.

Бабичката се смая:

— Тоест как така? Донесла е преждата, а няма да занесе жилетките?

Шурик поклати глава.

— Младежо! Правилно ли ви разбрах? Излиза, че е донесла преждата, хайде добре, без опис, но я е донесла, а няма да отнесе жилетките? Ами за какво ми е тогава тази прежда? Тогава нищо не ми трябва! Можете да си я вземете тая ваша прежда!

— Не, Циля Соломоновна, не мога да взема вашата прежда — решително каза Шурик.

— Ще я вземете! — развика се бабичката, цялата зачервена.

Но Шурик неочаквано се разсмя:

— Добре, ще я взема! И ще я занеса на най-близкото бунище. Не ми трябва вашата прежда!

И тогава бабичката се разплака. Седна на диванчето и зарони горчиви сълзи. Той й донесе вода, но тя не пожела да пие и само забърбори, хлипайки:

— Вие не можете да ни влезете в положението. Никой не може да ни влезе в положението. Никой не може да влезе в ничие положение!

После спря да плаче, спря рязко, без никакъв преход, и веднага зададе делови въпрос:

— Кажете, вие ходите ли на „Арбат“?

— Ходя.

— Нали знаете там магазина „Всичко за ръкоделието“?