Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

— А в нашия апартамент живееше една чудна старица, Нина Николаевна. В мъничката стая до кухнята. Тя е била предишната собственичка на апартамента, преди революцията са били много богато семейство. Май някакви индустриалци или бизнесмени, имали са нещо огромно на Урал, завод ли беше, не помня… И веднъж видях как патриархът спря тук, пътуваше с две волги, зелена и черна, явно в едната беше охраната му. Черната кола спря, той слезе, а тя вървеше към него, спря и му целуна ръка, а той я благослови и положи огромното си ръчище на шапчицата й. И си замина. Тук наблизо е резиденцията му. А аз се прибирах с чантата от училището и нали си бях доста нагло момиченце, притечах до нея и я питам: Ами вие откъде го познавате, Нина Николаевна? А тя казва: Когато патриархът беше млад свещеник, служеше в нашата домашна черква… Хем не ме лъжеше… А перденцата, гледай, перденцата в нейната стая са все същите. Нима е още жива?

Влязоха във входа: и миризмата беше същата. Тя се подпря на стената до радиатора. На това място те винаги се бяха целували, преди тя да побегне към втория етаж. Шурик обхвана главата й с ръце, повдигна гъстата й, леко плъстена на опип коса и докосна щръкналите й уши. Тази коса беше излишна.

— Ушичките — промърмори той. — Защо си си скрила ушичките? Защо си си пуснала косата?

Ушните й миди бяха нежни, почти без никакви извивки и зад ухото имаше една дълга вдлъбнатинка, тясно жлебче. Той прокара пръст по него, потресен от абсолютната неизменност на физическото усещане. Лиля захихика и размърда рамо:

— Шурик, гъдел ме е!

Тя вдигна ръка и го погали по косата — ласкаво и по майчински.

— Когато бях бременна със сина ми, кой знае защо, бях сигурна, че ще прилича на теб, че ще има коса като твоята и очи — също. А той е рижав.

— Имаш син? — учуди се Шурик.

— На четири годинки. Давид. Сега живее с майка ми. Защото аз отивам на стаж в Япония… Там работя от сутрин до късно вечер. Оставих го при нея… Добре, да вървим, да вървим…

— В апартамента ли? — попита Шурик.

— Не. Ще бъде прекалено. Съседите ни бяха отвратителни, само Нина Николаевна беше приятна. И изобщо — прекалено сърцераздирателно се получава. Тръгнахме просто да се разходим. Ужасно ми харесва. Нямаме и много време, тепърва трябва да занеса онзи проклет кашон. Хайде на Замоскворечието!

Излязоха от входа — на отсрещния тротоар стоеше Светлана със съсредоточено и бледо лице. Беше ги придружавала отдалече още от хотела, където беше отишла преди тях.

Шурик срещна очите й. Тя се извърна към стената и остана така, като наказано да стои в ъгъла дете. Безумно, ужасяващо унижение… Хванаха я!

Шурик замря. Той отдавна знаеше за това следене, но се бе преструвал, че не забелязва, за да не става нужда да я изобличава. Но сега неочаквано се вбеси: каква мерзост, какво отвратително шпиониране… Но веднага се извърна, престори се, че нищо не се е случило и дръпна Лиля за ръката.

— Такси! Такси! За Замоскворечието!

Когато Светлана се обърна, Шурик и дребосъка вече ги нямаше.

Здрачи се. Те вече няколко часа се бяха мотали с Лиля из дворове и дворчета, бяха се завирали в проходи между изоставени сгради със следи от пожари — неотдавнашни или още от дванайсета година, — в един от задънените дворове дори потанцуваха: от един отворен прозорец се изплискваше музика и Лиля скочи, дръпна Шурик за ръката и се завъртя сред репеи и счупени стъкла.

Нощта беше претъпкана с гъст и ярък живот: в един от затънтените дворове, край черковна стена, трима чорлави хлапаци искаха да ги пооберат, но Лилка весело и ехидно им се подигра и тогава те предложиха приятелството си и извадиха бутилка водка, която изпиха всички заедно в същия двор. После станаха неволни свидетели на любовна сцена в една беседка. Всъщност не любовна сцена, а полов акт, озвучен от монотонни женски подвиквания: „Давай, Серьога, давай!“

Лилка още не бе се успокоила след смеха — задъхан, запъващ се, с тънки писукания, — когато видяха как трима милиционери жестоко пребиват пиян младеж, и си тръгнаха, притихнали, в посока, противоположна на онази, в която милиционерите повлякоха момчето. Излязоха на малката уличка „Голиковски“ и на нея намериха чудна двуетажна къща от трийсетте години на деветнайсети век, с триъгълен фронтон и мъничка градинка отпред. Гъстата сянка от две големи дървета, посадени вероятно във времената, когато е била построена къщата, бе легнала върху покрива и бароковият полилей зад прозорците на втория етаж грееше толкова по-празнично. Докато те се любуваха на къщата, от нея излезе кръгъл брадат и кривокрак човек с огромна овчарка и овчарката започна да лае и да се хвърля към Лиля и Шурик, а човекът много вежливо ги помоли да се отдалечат, защото кучето е младо и не се подчинява много на командите, а той е толкова пиян, че едва ли ще го удържи, ако му се доще да ги разкъса на парченца.