Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

Сега Светлана се вглеждаше в старите си записки. Изчисляваше нещо, съпоставяше: оказа се, че през тези години е имало четири силни периода в отношенията им, когато Шурик бе идвал при нея редовно по веднъж в седмицата и това е продължавало три, та и четири месеца. И изведнъж сякаш я заля вряла вода: в тефтерчето бяха отбелязани само събитията, свързани с Шурик, а четирите опита за самоубийство, които бе направила през тези години, не беше отбелязвала. Но ако ги отбележеше — тя постави четири дебели кръста с молив, — ставаше ясно, че той е идвал при нея именно след тези несполучили самоубийства.

Боже! Как не се бе сетила по-рано! Той е по-лош, сто пъти по-лош от подлеца Гнездовски или предателя Асламазян, защото прекрасно знае, че нейното здраве и самият й живот зависят от него! Но защо е идвал при нея само след като тя се бе опитвала да напусне живота? Каква жестокост! А може би е просто луд и вместо да я обича, има нужда да усеща, че животът й е в опасност?

Не, сега тя прозря и тези черни кръстове с молив й обясниха всичко: тя няма да му позволи повече да се разпорежда с живота й. Захвърли тефтерчето, стана, отиде до прозореца, дръпна дебелата завеса и бяла живачна светлина огря стаята. Пълната луна беше спряла точно срещу прозореца, сякаш бе очаквала завесите да се отворят. Металните предмети на масата, които изобщо не се виждаха под слабата светлина на лампата, заискриха: сребърната лъжичка за завиване на листенца, матрицата, извитото ножче и другото, любимото, с триъгълно, силно наточено острие, за рязане на колосан плат.

„Ама, разбира се, ето го знака“ — каза си Светлана и сложи ножа в чантичката си. Прилегна точно на дъното, до последния сантиметър, като в ножница. А тефтерчето остана на масата.

Шурик не знаеше за съществуването на тефтерчето, но вътре в него имаше някакъв механизъм, който реагираше на оттенъци на гласа й, на особености в говора, който внезапно се забавяше и увисваше във въздуха… и му замирисваше на пореден опит за самоубийство. Този механизъм му съобщаваше, че е време да посети Светлана. Той протакаше, отлагаше, а после тя го повикваше за някаква помощ в домакинството и в гласа й звучаха молба, закана и предупреждение — тогава той хукваше и безотказно изпълняваше простичкия си мъжки дълг. Но този ден беше много зает.

На сутринта на следващия ден Светлана стоеше на наблюдателния си пункт.

Шурик излезе от блока в дванайсет и половина, тръгна към автобусната спирка, но не дочака автобуса, махна на минаваща кола и се качи в нея.

„Без чантата е — забеляза Светлана. — Сигурно отива да вземе работа. Когато предава работа, е с чанта. Значи скоро ще се върне“.

Тя нямаше никакъв подробно разработен план. Имаше само едно голо и мощно намерение.

А Шурик пътуваше за Шереметиево. Час и половина обикаля огромната чакалня, гледа голямото табло, където се появяваха и изчезваха имена на градове, и му беше трудно да повярва, че те съществуват — Кайро, Лондон, Женева. Най-сетне се появи Париж. И той беше мираж като останалите, но за него се знаеше, че навремето там е живяла баба му. Така че той наистина съществуваше. И сега от там трябваше да се появи Лиля. Именно от Париж. Защо от Париж? Някаква неявна нишка се проточи, но Шурик не я дръпна: беше прекалено развълнуван и преизпълнен с неопределени очаквания. После обявиха, че самолетът от Париж е кацнал, а след още малко съобщиха от коя посока трябва да се очакват пътниците, така че той тръгна към мястото, където от стъклените врати излизаха френски туристи. Посрещаха ги екскурзоводи от „Интурист“, на вратата имаше някаква суматоха и силни френски възклицания и той се страхуваше, че няма да намери Лиля сред всичко това. Или няма да я познае. И докато се блещеше, въртейки глава, някой го дръпна за ръкава. Той се обърна. Пред него бе застанала дребничка чужда жена, много почерняла от слънцето, с дълга и разкошна, почти африканска коса. Тя се усмихна като маймунка и от нея, като пеперуда от какавида, изпърха Лилка и чуждата жена в същия миг престана да съществува.

Лилка подскочи леко и увисна на врата му — и това беше най-лекото женско тегло, същите тънки костички, малките ръце. Докосването мълниеносно го върна във времето, едва ли не в същия ден, когато те пак тук, в Шереметиево, се сбогуваха навеки-навеки, смъртно завинаги.

— Господи Боже мой! Никога не бих те познала!

— А аз бих те познал сред милион жени — промърмори Шурик.

И те започнаха да произнасят думи, които нямаха никакво отношение към случващото се, но изпълваха въздуха около тях, променяха състава му и създаваха гласовия облак на живия спомен.