Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

— Умолявам те, идвай си по-бързо, няма да издържа това! — шепотът звучеше драматично.

Влезе Алочка с разпусната коса и облечена с нещо розово и прозрачно. Беше съблякла Катя и тя спеше. Ала демонстрираше готовност да бъде утешена. Приближи до Шурик, сложи ръце на раменете му и го погледна въпросително:

— Как мислиш, той никак ли не ме обича?

Шурик погали къдравата коса. Това нямаше особено значение за него, но все пак будеше леко раздразнение: тя изпитваше нужда да излее душата си. Той бързаше за вкъщи. Стана. Ала се разплака. Той се обърна към нея:

— Вкъщи ме чакат гости.

— Защо съм толкова нещастна… — подсмръкна тя.

Той откачи кукичка, разкопча копченце. Свърши работата си мълчешком. Алочка продължаваше да бърбори:

— Но защо? Защо става така? Ти като мъж си сто пъти по-добър от него, а и Катка те обича… Защо ми е нужен само Женка? Защо?

Този въпрос не изискваше отговор.

Горката глупачка, на всички ви трябва само едно…

Гостите се бяха разотишли, без да бяха изяли и половината от приготвената храна. Светлана, облякла престилка, със смирено достойнство миеше съдовете. Ирина Владимировна ридаеше в стаята на Вера и Вера вяло я утешаваше в очакване да дойде Шурик и да поеме върху себе си страданията.

— Ириша, не разбирам защо се разстройваш така. Трапезата беше прекрасна…

— Ами харчовете? Знаеш ли колко пари струваше това? Ужас! Ето, пресметнах — Ирина зашари с треперещи ръце из джобовете на престилката си. — Ето!

Тя започна да пъха в ръката на Вера листче, на което се бе строила колона криви цифри.

— Това са четири мои пенсии! А колко нещо остана! Не съм преценила изобщо! Никога не ме е бивало да преценявам! И остана повече от половината…

— Ами прекрасно! Ще имаме да ядем цяла седмица!

— Аз ще ви компенсирам разходите! — нареждаше Ирина. — Ще ви плащам…

— Ириша, успокой се, моля ти се… Какво значение има това? Шурик празнува трийсетгодишнина и в никой ресторант не биха ни нахранили така, както го направи ти.

На вратата се звънна и бурната сцена бе прекъсната. Ирина Владимировна тръгна да отвори, като бършеше с края на престилката лицето си. На вратата стоеше млада жена с голям букет цветя. Беше Соня, която бе успяла да намери адреса на Шурик.

— Добър вечер, търся Шурик.

— Верочка! Търсят Шурик! — извика Ирина Владимировна, която се поободри от идването на нова гостенка, способна да изяде част от останалата гощавка. — Влизайте, влизайте! Той ще си дойде скоро!

И отиде в кухнята, за да спретне наново трапезата.

— Светочка! Имаме закъсняла гостенка, дайте една чинийка! Ето, моля — млин, пастет, салатка… колко много е останало!

Светлана погледна влязлата и цялата картина на живота ужасяващо й се проясни: имаше, имаше Шурик жена, която тя бе пропуснала, и именно такава, от каквато тя винаги се бе страхувала — румена, с черни вежди, гърдеста, вулгарна до повръщане…

Ирина Владимировна се затича да вика Вера, да й съобщи за новодошлата гостенка. Светлана я гледаше с прозрачни очи, попивайки всичките тези груби цветове на лицето й — бяло, розово, черно. И тази отвратително лилава рокля…

„Глей я ти, сякаш ме фотографира. Въшка нещастна“ — помисли си Соня и се усмихна нагло и присмехулно.

Светлана бавно си свали престилката, избърса тънките си ръце с кухненската кърпа и излезе от апартамента, без да се сбогува. Край. Това беше краят на всичко. Трябваше окончателно да се убеди в това. За да не остават никакви съмнения.

Шурик се прибра в дванайсет и половина. И Соня вече си беше отишла. Тя остана в апартамента на Шурик петнайсет минути. Порови в салатата, но отказа да пие вино. Не стига, че не намери Шурик вкъщи, ами се и оказа, че майка му я познава. И тогава Соня се сети кога и при какви обстоятелства я е виждала: след погребението на Валерия, в началото на поредния й запой. Естествено, тогава Соня не бе запомнила нито жилището, нито самата Вера Александровна. Но сухата побеляла старица с тъмносиня рокля веднага я нарече Соня… Да, не биваше да идва. Импровизацията се оказа абсолютно несполучлива.

Когато се върна, Шурик още малко поутешава Ирина Владимировна, след което й дадоха валокордин и я сложиха да спи.

А после майката и синът още малко поседяха в кухнята: бяха доволни един от друг, беше им хубаво от пълнотата на взаимното разбиране. Отначало Вера му се поскара, задето бе изоставил гостите, разказа му как бе дошла Соня, а после, като зарови леките си пръсти в оредяващите къдрици на Шурик, въздъхна: