Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

— Милото ми момче! Помисли само, трийсет години. Ами че аз вече почти не си спомням времето, когато още те нямаше. Отдавна си мисля, че ти е време да се ожениш. Бих могла да бъда добра баба, нали? — тя леко кокетничеше с Шурик. — Вярно, скоро ще започна седемдесетте, но… Светлана е стабилен, достоен човек… А и малко ли са изобщо момичетата наоколо?

Шурик трепна: разбира се, Веруся никак не беше наясно с живота. Баба Елизавета Ивановна отдавна щеше да се е досетила с какво безумно същество бе принуден да се занимава толкова години. А Веруся е светица, не вижда около себе си нищо друго освен изкуството, театъра, музиката… Преизпълни се с обичайното чувство на умиление пред майка си, целуна ръката й, погали я по слепоочието.

— Добре, върви да си легнеш. И аз ще лягам… — тя го целуна за лека нощ.

Шурик отиде в стаята си и седна пред пишещата машина. За утре трябваше да завърши още три реферата.

Звънналият телефон го откъсна от статията.

„Разбира се, Светлана. Проверява ме“ — помисли си по навик, без никакво раздразнение.

Но друг глас — звънлив, ярък извика през шума и чуждите приглушени гласове:

— Шурик! Привет!

Той веднага позна този глас. Ушите го познаха преди главата, позна го и сърцето и радостта в него избухна.

— Лилка! Ти? Не си ме забравила? Наистина ли не си ме забравила?

Тя се засмя — и смехът й беше същият: единствен, трескав като плач, с изхлипване, замиращ в края от недостиг на въздух.

— Да те забравя? Шурик, ами че аз съм забравила всичко, до последната нишка, само не и теб. Честна дума, не си спомням нищо и никого, но ти си като жив!

— Ами аз наистина съм жив! — и той чу нов взрив от смях.

— Да, чувам, че си жив, просто казах някаква глупост. Знаеш ли защо ти се обаждам?

— Да ми честитиш рождения ден ли?

— Боже, та аз дори не съм знаела! Честито! На трийсет? Защо ли питам, разбира се, че на трийсет! Утре ще бъда в Москва! Представяш ли си?

— Шегуваш ли се? Утре?

— Аха! За едно денонощие. Летя от Париж за Токио — през Москва! Не ти се обадих по-рано, защото си мислех, че няма да ми дадат виза и ще трябва да стоя в транзитния хотел, обаче ми дадоха! Така че утре ме посрещни.

— Утре или днес? — слисано попита Шурик.

— Утре, утре…

Тя му продиктува номера на полета и часа, каза му да я чака на летището и затвори.

Оскърбената Светлана излезе от блока на Шурик с намерението веднага да се прибере, да вземе вана и да изпие четирийсетте приготвени хапчета. Но се отказа: първо трябваше да разбере каква е тая веждеста жена. Светлана зае удобна позиция в отсрещния вход. Не чака дълго. Соня излезе много скоро, тръгна към телефонната кабина, обади се на някого, говори около минута и когато излезе от кабината, тръгна пеша към Белоруската гара. Не се качи в метрото, а задълба из някакви малки улички и невидимата Светлана я сподири дотам: улицата се казваше „Електрически“, номерът беше 11. Тропна вратата на втория етаж и Светлана си тръгна към къщи, понеже знаеше, че преди отговорни действия човек трябва да си почине малко.

Светлана влезе в стаята. Седна до масата и опипом натисна копчето на малката лампа. Под повърхностна на масата имаше скривалище, малко чекмедже с райбер. Някога баба й бе съхранявала в него купоните за продукти и старите квитанции от целия си живот. Сега тя извади от там литовско тефтерче с пъстра кожена подвързия, но то далеч не беше „дневниче“ — никакви лирични откровения, а типично делови дневник на наблюдения: само дати, точни часове, събития. Запълнени със ситен почерк страници със собствен наивен таен код, според който с червени кръгчета бяха обозначени техните любовни срещи (през последната година те бяха четири), със сини — деловите срещи на Шурик, а с двойни черни — подозрителните. Посещенията у покойната Валерия — по интуиция — беше отбелязвала с двойно черно-синьо кръгче.

Почти осем години Светлана бе водила този дневник, но никога не беше й хрумвало да го прелисти, да обмисли записките си.

Това тефтерче би могло да представлява голям интерес за лекуващ лекар: периодите на активно следене, когато тя посвещаваше на това виртуозно занимание по много часове всеки ден, се редуваха с относително бездействие: в дневничето можеха да се намерят бели петна, сякаш Светлана бе забравяла за Шурик по цели седмици. Обикновено тези бели петна следваха непосредствено след червените кръгчета. Последното червено кръгче беше изрисувано преди повече от два месеца.