Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

Досаждаха им таксиметрови шофьори, питаха трябва ли им превоз, но те не чуваха, продължаваха да произнасят свързващите думи и да се радват един на друг.

После Шурик вдигна куфара и неудобния кашон с нестабилно залепени с тиксо дръжки, а Лиля се опита да го подхване отстрани, като бърбореше нещо за своята луда съседка Туска, която я накарала да мъкне тоя тъп кашон от Ерусалим до Париж, от Париж до Москва и слава Богу, поне няма нужда да го мъкне до Токио, каква глупост, че се съгласила, но на съседката синът й загинал в казармата, единственият й син, и тя малко се побъркала, седяла, плетяла и разплитала, като Пенелопа, и било тъжно да я гледаш, а дръжките се откъснали още в Лот, на „летище Бен Гурион“, и още там тя се видяла в чудо с този кашон.

По пътя решиха, преди да отидат в хотел „Централен“, където Лиля имала запазена стая, да прескочат до Шурик: Вера Александровна беше изразила желание да види Лиля Ласкина.

Лиля кимна:

— Да, да, само че за малко. Искам да отида до нашия блок, да вляза в двора, да се разходя из центъра, а и обещах да занеса този проклет кашон на майката на Туска.

Спряха пред блока на Шурик — решиха да не освобождават таксито, за да не мъкнат багажа нагоре и надолу. Изскочиха от колата и, хванати за ръце, се втурнаха към входа. Шурик изпита странно чувство: трябва да бързат, та за подареното им денонощие да успеят да наваксат пропуснатото през дванайсетте години.

От четвъртия етаж на отсрещния блок Светлана наблюдаваше как към входа изтичаха Шурик и момиче с дълга пола и негърска глава. Момичето тичаше, подскачайки като балерина, и Светлана отначало помисли, че се е върнала Мария, но веднага се сети, че Мария е по-висока от тоя дребосък. Значи той пак има нова жена. Още една жена.

Срутване, пълна катастрофа. И въпросът, естествено, не беше в снощната вулгарна лелка с боядисаните черни вежди. Просто той водеше двойнствен живот и сега излизаше, че всички усилия, дългогодишните усилия, хвърлени за него, са били абсолютно напразни, както напразен е целият й живот, и колко глупаво е било да се вкопчва в този призрак на мъж.

Но Светлана нищо не изоставяше по средата. Тя слезе пеш от четвъртия етаж, без да бърза, отиде при таксито, което все още стоеше пред входа на Шурик:

— Бихте ли ме закарали…

Без да откъсва очи от вестника си, шофьорът отвърна:

— Не, зает съм. От тук тепърва ще ходя до хотел „Централен“…

Светлана дори не се учуди, че шофьорът отговори на въпроса, който не беше задала. Постоя малко, помисли и тръгна към хотел „Централен“.

По улица „Горки“ те слязоха до Манежа, минаха покрай университета, но не влязоха вътре, само се помотаха из университетския двор, под сенките на тополите и на Ломоносов, сред навалицата от студенти. Лиля вдигна глава, погледна към небето и каза:

— Господи, какво прекрасно време! Понякога тъгувах за зимата, но съвсем бях забравила колко хубаво е тук есенно време. Топлината е толкова хубава, като температурата на тялото, да, на току-що издоено мляко, незабележима и точно колкото ти е нужна. У нас е ту горещо, ту студено, а температура като тукашната сякаш изобщо няма…

Минаха покрай къщата на Пашков и Лиля се спря изумена:

— Аптеката! Съборили са аптеката! Ами че тук са съборили всичко! Една моя учителка живееше в двуетажна къща точно на това място…

Част от квартала, по-надолу от приемната на Калинин, беше превърната в градинка. Беше разширен пътят от Каменния мост по посока на Манежа. На Лиля й се доплака — беше й мъчно не толкова за съборените сгради, колкото за собствената й памет, преживяваща болезненото чувство за нещо отнето. Онова, което като затвърдена от паметта картинка бе лежало някъде в завършен и съвършен вид, сега трябваше да бъде поправено в съответствие с новата действителност и да се закрепи във вид на обновена картинка.

От Пушкинския музей до метростанция „Кропоткинская“ всичко се бе запазило както преди, само дето малките незначителни къщички, които бяха уютно разположени между „Кропоткинская“ и „Метростроевская“, бяха премахнати и на тяхното място ни в клин, ни в ръкав се възправяше някакъв железен герой.

— Ами този кой е? — попита тя.

— Енгелс — отговори Шурик.

— Странно. Поне да беше Кропоткин…

Хванати за ръце, те минаха по „Кропоткинская“ покрай Дома на учените, където Пиля като малка бе посещавала всички детски кръжоци наред, включително театралния, покрай пожарната. Покрай къщата на Денис Давидов… Тя се усмихваше със слаба и объркана усмивка — колкото повече наближаваха нейния блок, толкова по-запазено беше всичко… Стигнаха до ъгловата сграда, където малката уличка „Чисти“ се вливаше в „Кропоткинская“. Спряха срещу входа на Лиля и тя впери очи в прозорците, които по-рано бяха нейни прозорци.