Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

Беше една от редките септемврийски утрини, грейнали сред лека мъглица и небесна слава. От „Ординка“ те излязоха на „Пятницкая“, заобиколиха станцията на метрото и се озоваха при пазара. Там, на пазара, наистина продаваха конско месо, конски салам и всякакви татарски сладкиши от лепкаво тесто. Гостилницата вече беше отворена. Двама татари с тюбетейки пиеха чай на чиста маса и разговаряха на своя език. Миришеше на гореща мазнина и на подправки. Зад щанда стоеше възрастен човек с бръсната глава и лице, изразяващо кралско достойнство:

— Седнете, ще ви донесат чай, а за пирожките ще трябва да почакате.

Лиля седеше на масата, въртеше глава, говореше на Шурик как била свикнала, че светът се променя на всеки половин час, е, не на половин час, но на всяка половин година! И то се променя радикално, по всички параметри, така че не остава нищо старо и всичко става ново. Тя стрижеше въздуха с пръстчета и сякаш отрязаните късчета летяха на всички страни, а онова, което оставаше — в него можеше да се вярва безпрекословно.

— Ето, разбираш ли, Япония! Всичко е неразбираемо — и отношенията им, и храната, и начинът на мислене. Постоянно се страхуваш, че ще направиш ужасна грешка. Като например, че у нас си мием ръцете преди хранене, а у тях — след. У нас е неудобно да отидеш до тоалетната, все гледаме да се измъкнем незабелязано, а у тях е неприлично да не се усмихнеш, когато някой те заговори. А когато учех арабски, имахме страхотен професор, палестинец, много образован, завършил е Сорбоната. Него пък не биваше да го гледаме, камо ли да му се усмихваме. И той не ни гледаше. А в групата бяхме осем души, шест от тях жени. Когато чуеше смеха ни, той просто пребледняваше: правила…

После им донесоха пирожките. Бяха златисти, покрити със ситни кафяви мехурчета, вдигаха пара и миризмата на пържено агнешко, която се вдигаше над чинията, беше толкова гъста, че почти се виждаше. Лиля грабна една пирожка, а Шурик я спря:

— Внимавай, горещи са.

Тя се засмя и взе да духа пирожката. От задната врата излезе момиченце на около три години с обички на ушите, приближи до Лиля и се втренчи в обувчиците й като в чудо. Лиля поклати крак. Момиченцето се вкопчи в обувчицата. Стопанинът с бръснатата глава извика нещо на татарски, дотича момиченце на около шест години, хвана малката за ръката, а тя се разплака. Лиля отвори чантичката си, която се полюшваше на тънко ремъче, извади от нея две шноли с розови пеперуди и ги даде на момиченцата.

По-голямата размаха мигли както пеперуда — крилата си, тихо каза „благодаря“ и двете изчезнаха, стиснали в ръце скъпоценните подаръци. Лиля захапа пирожката си. Изпод зъбите й плисна мазна струя право в лицето на Шурик. Той избърса мазнината, засмя се. И Лиля се закиска със своя детински смях. Пирожките бяха невероятно вкусни, а Шурик и Лиля — гладни като вълци. Изядоха по две и изпиха по две чаши чай. А после стопанинът им донесе чинийка с две малки кубчета баклава.

— O, compliments! — засмя се Лиля, сложи в устата си сладкото кубче, а на тръгване помаха с ръка на стопанина и му каза нещо на съвършено непознат език.

Той се сепна и отговори без усмивка и изобщо абсолютно безизразно.

— Какво му каза? — попита Шурик.

— Казах му на арабски много красива фраза, нещо като: „Нека вашето добро да ви се връща“.

Тръгнаха към хотела, пак пеша и пак без да бързат. Шурик не беше спал втора нощ. Състоянието му беше странно, всичко наоколо беше някак нестабилно и с намалена плътност. Сякаш бутафорно. И тялото му беше по-леко от обикновено, сякаш потопено във вода.

— Усещаш ли някаква необикновена лекота? — попита той Лиля.

— И още как я усещам! Само да не забравиш да занесеш кашона — спомни си Лиля.

С кръгове и зигзази стигнаха до хотела. Шурик не си носеше паспорта и не го пуснаха в стаята. Лиля се качи и той доста време я чака във вестибюла. После тя се появи с други дрехи: сега фланелката й беше червена, а не черна, и си бе сложила червено червило на устните. Така изглеждаше като малко момиченце, задигнало козметиката на майка си. Носачът донесе куфара и кашона. Пристигна таксито. Тя даде на носача бакшиш. Шурик не бе успял да вдигне куфара, когато тя направи ловък жест с пръсти и шофьорът постави в багажника куфара и кашона.

— Значи така, пътьом ще оставим кашона у вас. Адреса съм написала върху него.

Те седнаха един до друг на задната седалка. Косата й миришеше на сапун или пък на шампоан и в този аромат имаше нещо напомнящо парфюма, с който се бе пръскала баба му. Разбира се, френски парфюм. Той вдишваше този аромат, стараеше се да напълни с него белите си дробове и повече да не го издиша, мислеше — и същевременно си забраняваше да мисли, — че сега всичко ще свърши.