Спряха пред блока. Лиля попита дали трябва да се качи с него, за да се сбогува с Вера Александровна. Шурик поклати глава и отнесе кашона.
В Шереметиево се сбогуваха за втори път в живота си. Преди да се измъкне зад граница, тя се повдигна на пръсти, той се наведе и се целунаха. Беше дълга, истинска целувка, от онези, преди които дълго обикаляш улиците, без да смееш да докоснеш крайчец на дреха и връхчета на пръсти. Отначало беше благоговейна, а после се превърна във фуния, през която единият се преливаше в другия, и тази целувка не беше обещание за нещо бъдещо и голямо, а самото то — и разрешение, и завършек… Шурик прокара език по зъбите на Лиля и със самия език почувства тяхната белота и гладкост, и разбра, че тя си бе изправила онези предни зъбки, които бяха леко издадени напред и й придаваха прелестта на маймунка.
„Той я нарече маймунка“ — спомни си Шурик за Полинковски.
Те се гледаха, отново както миналия път, сбогувайки се завинаги.
— Не биваше да си оправяш зъбките — каза Шурик накрая.
— Щом си забелязал, значи е трябвало — засмя се Лиля.
Усещането, че животът е нов, не го напускаше. Той се прибра вкъщи. Веруся седеше пред пианото и разучаваше етюд от Шопен. Някога го бе изпълнявал Левандовски и изведнъж й се бе дощяло да го свири. Пръстите не я слушаха, но тя търпеливо повтаряше една и съща музикална фраза. Погълната от заниманието си, не чу как ключът му изщрака в ключалката. Шурик влезе в стаята, целуна старческата главица и си спомни аромата на Лилкината коса.
— Трудно ми върви — оплака се Вера.
— Ще стане. Ти винаги успяваш — отвърна той на излизане от стаята и Вера Александровна сякаш долови някакъв неприятен оттенък на снизходителност — като че говореше на дете.
Шурик отиде в банята и застана под душа.
Оттам го извади зазвънелият телефон. Обаждаше се Светлана:
— Шурик! Спешно се нуждая да дойдеш при мен.
Шурик стоеше в коридора, загърнат в хавлиена кърпа, и не изпитваше ни най-малко желание да ходи у Светлана. Трябваше да занесе онзи кашон.
— Светочка, не мога. Днес съм зает.
— Нима не разбираш, Шурик, щом те моля за нещо, значи наистина е важно — твърдо каза Светлана.
Шурик понечи да попита какво се е случило, защо е толкова спешно, но изведнъж почувства, че това изобщо не го интересува.
— Когато се освободя, ще ти се обадя. Бива ли?
Подът под краката на Светлана изчезна: такова нещо не беше се случвало досега.
— Може би не си ме разбрал, Шурик? Това е много важно. Ако не дойдеш, ще съжаляваш — вече съвсем тихо, със смирена закана произнесе Светлана.
— Сигурно ти не си ме разбрала, Светочка? Зает съм и ще ти се обадя веднага щом се освободя — и Шурик затвори телефона.
Колко е отговорно това — да бъдеш смисъл и център на чужд живот. Беше смятал, че тя зависи от него. А днес разбра, че самият той зависи от нея. В еднаква степен.
Светлана отвори чантичката си, извади от нея ножа и го запокити на масата. После отвори тефтерчето си и написа нещо кратко. Извади от нощното шкафче шишенце с хапчета и отброи шейсет. После отдели от тях двайсет и ги остави настрана. Имаше съображения за това: през седемдесет и девета беше взела шейсет и нищо не излезе, защото дозата се оказа прекалено голяма: започна интоксикация, тя повърна всичко. Четирийсет беше по-правилната бройка. Впрочем четирийсет беше взела през осемдесет и първа… Но тогава бързо я намериха…
Тя грижливо върна хапчетата в шишенцето. Не. Друго.
С решително движение помете от тежката дъбова маса, поставена до прозореца, купчината готови и полуготови погребални цветя, звънна ненужният метал. Тя премести масата в средата на стаята, сложи на нея стол и се покачи. Там, на тавана, беше закрепена кука за полилей. Но на нея не висеше полилей, а малка лампа с вълнист стъклен абажур. Тя подръпна куката. Беше прашна, но беше забита в тавана много стабилно.
„На никого не съм потрябвала. Но и на мен никой не ми е потрябвал — усмихна се тя и женската й гордост, измъчена от компромиси, разпери копринени криле. — Жалко само, че няма да видя физиономията ти, когато дойдеш тук, след като си свършиш работите…“
Доктор Жучилин, съпоставяйки червено-сините кръгчета в Светланиното дневниче с датите на записките, черните кръстове с молив и своите предписания, размишляваше за могъщата биохимия, която, щом се препънела на някое стъпало, изхвърляла в мозъка на горкото момиче тайнствени вещества, каращи я да търси смъртта.
Читать дальше