Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

Човекът говореше пиянски бавно, кучето напираше и той се люшкаше на каишката като детско балонче.

Шурик и Лиля се отдалечиха, а през това време от вратата излезе светлокоса красавица, тихо каза: „Памир, тук!“ — и свирепото куче, моментално забравило за пазаческите си задължения, запълзя към нея едва ли не по корем, като скимтеше сладко, а брадатият човек мърмореше с явна обида:

— Зойка, ами че с тебе живея аз, а не Памир, защо всички мъже така ти се лепят? Памир, какво толкова намери у нея… две очи, две уши, п...а и задник! Женска като женска!

— Гоша, хайде пусни каишката де! Добре, ела тука!

И тя грижовно отведе двамата си мъжкари, а Лиля пак се запревива от смях:

— Шурик! Та тук прожектират такива филми, че и Фелини става излишен… Слушай, винаги ли е било така, или чак сега се започва?

— Кое да започва? — не разбра Шурик.

— Този театър на абсурда, какво друго.

„Това вече се е случвало. Имаше нещо подобно“ — помисли си Шурик, но не си спомни за французойката Жоел.

И те пак обикаляха дворовете, докато не стигнаха до някакво странно място, където неотдавна е била съборена сграда и през образувалата се празнина се виждаха брегът на Москва река, сградите на Кремъл и камбанарията на „Иван Велики“. Те отново седяха на градинската пейка пред скованата от дъски маса, любима площадка на играчите на домино, той я държеше на ръце, преизпълнен с велика, но хибридна нежност, съставена от нежността, която изпитваше към Веруся, и нежността, която будеше у него Мария, когато боледуваше и се притискаше до него, и молеше за нещо, което още не би могла да знае какво е. Тя изтръска от краката си позлатените обувчици, с които бе пристигнала, и в лявата му ръка се топлеха малките й стъпала, а дясната галеше през черната фланелка малките й гърди, които не бяха обгърнати от глупашкия предмет с кукички и копчета, а бяха живи и дишаха.

— Ти винаги ходеше с минипола и на мен страшно ми харесваше как се движеше, походката ти е някак особена…

— Какви миниполи? Аз не ги нося още оттогава! С моите крака! Наистина, в Япония забравих за това, японките са най-кривокраките жени на света. Но пък са най-красивите… Ти харесваш ли японките?

— Лиля, та аз през живота си не съм виждал жива японка.

— Да бе, вярно — сънливо се съгласи Лиля.

И тогава нещо започна да се случва във въздуха, подухна ветрец и издуха мрака, едва-едва просветля, черните дървета наоколо станаха тъмнозелени и не монолитни, а зърнести, и Кремъл, който се виждаше между сградите, започна да оживява, да се променя, да се изпълва с цветове. Светлината идваше отляво и заедно с нея се появяваха сенки, от плоско всичко ставаше обемно и докато наблюдаваше тази картина, Шурик изведнъж разбра, че не разсъмването, а присъствието на Лиля прави всичко обемно.

— Господи, колко е красиво — каза Лиля.

Тя задряма в ръцете му. Светлината прииждаше. Чу се шумолене на листа и няколко малки, жълти паднаха до тях на пейката. Те също бяха обемни, като на стереокино. И всичко черно-бяло, сиво изведнъж се превърна в цветно, сякаш бяха сменили филмовата лента. Шурик седеше на пейката, а Лиля се бе настанила в ръцете му.

„Това е халюцинация“ — помисли си той.

Никога не бе преживявал нещо подобно. Всичко се бе уедрило и всяка минута беше като голяма ябълка — тежка и зряла.

Не, това не е халюцинация. Всичко друго е било дефектно, измамно, суетно. Глупавото тичане на живота: от аптеката към пазара, от пералнята към редакцията, глупави преводи, глупаво служене на самотни жени. Не биваше да я пуска, не биваше да пуска Лилка, трябваше да я държи ей така, на ръце, и на света няма нищо по-хубаво и по-умно, няма нищо по-правилно.

— Ау! — подскочи Лиля. — Забравихме да занесем кашона! Шурик! Колко е часът?

— Николко. Аз ще занеса кашона, само ми остави адреса.

— Ама нали обещах на Туска да видя майка й. По дяволите! В дванайсет трябва да бъда на летището.

На Шурик не му се бързаше за никъде. Толкова дълго бе бързал, с години не бе преставал да бърза, и сега оставаха само няколко часа особени, пълноценни минути с Лиля, така че той бръсна едно листо от рамото й и каза:

— Сега ще отидем на един пазар, в една татарска гостилница, Гия ми я показа. Там започват работа още призори. Правят разкошни татарски пирожки с месо. Ще ни сварят и хубаво кафе. Или чай.

— Татарски пазар? Прекрасно! Аз пък не съм знаела, че в Москва има такъв пазар. Сигурно прилича на нашия арабски пазар? — скочи Лиля и обу на бос крак позлатените си обувчици. Беше готова за ново приключение.