Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

„Трябваше да си я изпратя в Малоярославец“ — със закъснение се разкайваше Шурик за своята безхарактерност и неспособност да управлява домашните събития. Но вече нямаше къде да се дява. Шурик се подготвяше за изпитание.

Събраха се дори повече гости, отколкото очакваха. Като изненада пристигна Ала с Катя. Вероятно Алочка лелееше тайната мисъл случайно да се види с Женя: тя не губеше надеждата да си го върне. Впрочем това не й пречеше от време на време да използва разнообразната подкрепа на Шурик…

Пълничката тромава Катя с опадали горни зъбки остро напомни на Вера за Мария. Вера я сложи да седне до нея. Беше симпатично момиченце, но не можеше и да се сравнява с Мария: не притежаваше нито лъчезарната Мариина радост, нито ярката й прелест — просто пухкавичко месо. От другата страна на Вера седеше Шурик. До Шурик — Светлана с бяла блузка и смирено-хищен вид.

Вера вече отдавна, още от заминаването на Лена и Мария, лелееше мисълта, че Шурик трябва да се ожени. Тя не би имала нищо против Светлана: вярно, своеобразно момиче, но сдържано, възпитано, сръчно в ръкоделията. И обича Шурик.

Да си родят момиченце… разбира се, никое момиченце не можеше да замени Мария, но би могла да има наблизо едно мило същество… Странно, всеки път, когато Вера заговаряше за това с Шурик, той я прегръщаше, целуваше я по челото и прошепваше на ухото й:

— Веруся! Хич не си го и мисли! Аз бих се оженил само за такава като теб. Но няма друга такава!

Трапезата хипнотизираше. Ястията блестяха като лакирани и имаха леко бутафорен вид. Заканително надигнала глава, в издължено блюдо лежеше неголяма есетра. С металнооръжеен блясък привличаха погледа яребици от магазин „Даровете на природата“. Извисяваха се кръгли купчини салати, четирите немигащи очи на съдинките с хайвер — две с червен и две с черен — бяха вперени в гостите. И прочие, и прочие… Насядаха мълчаливо и останаха неподвижни, просто замряха. Само Ирина Владимировна епилептично се мяташе над масата — оправяше едно, довършваше друго. Най-сетне замря и тя. Тогава, уловил с усета си на кавказец проточилата се пауза, с чашка в ръка стана съседът Арик и провъзгласи:

— Ами да напълним чашите!

Мъжете на трапезата бяха двама — Арик и самият рожденик.

— Шампанското! Шампанското! — развика се Ирина Владимировна, защото й се бе сторило, че някой взема неправилна бутилка. Наляха шампанското във високите чашки. Плахо посегнаха с вилици към заоблените хълбоци на салатите — да развалиш такова съвършенство…

Арик стоеше прав — мек като плюшен мечок и квадратен като „Камаз“, с крехката чашка в ръка, обрасла чак до пръстите с гъсти косми.

— Скъпи другари! — възвести той с глас на дякон. — Да вдигнем нашите чаши за скъпия ни Шурик, който днес стигна до своята трийсетгодишнина…

Шурик и майка му се спогледаха, това беше цял безсловесен разговор: трябва да потърпим… ами кой е виновен… вечната история, вечно при нас се получава така… а колко хубаво щеше да бъде да прекараме вечерта двамата… извинявай, маминко, задето съм такъв идиот и се поддадох на провокацията на Ирина Владимировна… ама, моля ти се, скъпи, аз съм виновна, трябваше аз да спра всичко това… няма как, трябва да изтърпим… и кой покани този Арик… стана случайно, абсолютно случайно… Прости ми, моля те…

Арик говори дълго и напосоки, като започна с Шурик и завърши с изграждането на светлото бъдеще… Този апартамент сякаш беше прокълнат: отначало в него живееше еврейски болшевик, храбрият Мармалад, сега пък там се бе заселил арменски…

Най-сетне се чукнаха, седнаха и започнаха да дъвчат.

Всички се стараеха: Катя — да се държи добре, да не изпуска нищо и да не дрънчи с вилицата, Шурик — всички да се чувстват удобно и чиниите да не остават празни, Светлана — да заема мястото си до Шурик така изразително, че всички да виждат близостта в отношенията им. И бялата блузка не беше облечена случайно: бялото наистина освежава, но и огрява, и намеква… Вера сложи салфетка на коленете си и се стараеше да не изцапа с храна новата си рокля… Впрочем тя и не ядеше…

— Да ти сложа ли нещо в чинията? — тихо попита Шурик, наведен към майка си.

— Опазил ме Господ. Само от вида на храната ми се гади — нежно се усмихна Веруся.

— Е, ти вече прекаляваш. Всъщност всичко е много вкусно. Може би малко салата? — и Шурик се пресегна към салатиерата.

— По никакъв начин — прошепна Вера и разцъфна в най-артистичната от своите усмивки: брадичката надолу, очите нагоре…