Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

След двайсет години останките от това съкровище ще продаде нейният съсипан от хероин внук и ще умре от последната продажба…

Сега на Шурик му оставаше да събуди спящата Соня, да я изведе от стаята и да заключи — не знаеше кой друг имаше ключове.

Соня лежеше на хълбок, захлупила лицето си с ръце, и простенваше насън. Шурик я извика, тя не реагира. Петнайсетина минути я бута, опитва се да я повдигне, да я изправи на крака, но тя не можеше да стои, увисваше на врата му, ругаеше, без да прекъсва съня си, и дори леко се бореше. Шурик беше уморен и отдавна искаше да се прибере. Обади се на Вера, каза й, че е попаднал в трудна ситуация, пияна жена е заспала и той не може да я остави… Разхождаше се из стаята, забелязваше, че всички неща са малко не в ред и не на определеното им място, и преместваше стол, шкафче, а после зарязваше тази глупава работа: вече го нямаше човека, за когото нещата не бяха „в ред“… Освен това утре щяха да запечатат стаята и тя щеше да стои месец или известно време, и това завещание, за което всички приятелки знаеха, че е написано коя чашка на коя се пада… Как ще могат те да получат всичко това? Трябваше днес, но беше невъзможно веднага след погребението покъщнината да се разграбва…

И не биваше да разрешава на Надя да взема всичко, което си хареса. Сигурно някои вазички, отнесени от нея, са били предназначени за друг човек…

После Соня, която той така и не можеше да събуди, изведнъж скочи сама и се развика:

— Помощ! Помощ! Те искат да ни боядисат!

Нещо й се бе привидяло в алкохолния й сън, но Шурик се зарадва, че се бе изправила на крака, донесе й шлифера и каза:

— Бързо да тръгваме! Че наистина ще ни боядисат!

Той й навлече шлифера, заведе я до асансьора и се върна за двете чанти, пълни с книги. Сега трябваше да хване такси и да закара Соня вкъщи.

— Къде живееш? — попита Шурик.

— А защо искаш да знаеш? — мнително присви очи Соня.

Тя не владееше лицето си и изразът му се размиваше, променяше се неуправляемо и объркано, като на новородено: в един и същ момент устата й се разтегляше и се изкривяваше, очите се окръгляха, челото се набърчваше.

— Ще те закарам у вас — обясни Шурик.

— Добре тогава — съгласи се тя. — Само че не им казвай.

Тя се засмя, прикривайки с длан устата си, и като се повдигна на пръсти, му пошепна:

— Улица „Зацепа“, номер единайсет, трети корпус.

Двете чанти и пияната, едва крепяща се на краката си жена, бяха сложен товар, още повече че Соня току се опитваше да тръгне нанякъде, но не можеше да направи и две крачки, падаше върху чантите, а той я вдигаше. Шурик реши, че ще останат тук, до Никитските врата, докато не мине такси. След десетина минути една кола спря и след още двайсет те се лутаха из дворовете по улица „Зацепа“, търсейки трети корпус на номер единайсет. Соня пак беше заспала и беше невъзможно да я събуди. След петнайсетина минути, след като направи няколко криволичения между сгради и пущинаци, шофьорът свали Шурик и Соня пред номер единайсет и си замина.

Наближаваше полунощ. Шурик заведе Соня до една пейка в двора и тя веднага се повали на хълбок и дори вдигна върху пейката единия си крак. Шурик остави до нея чантите и тръгна да търси проклетия трети вход. Насреща му излезе ангел спасител — старец с голямо проскубано куче.

— Да, да, тук беше трети корпус, една барака от довоенните времена, събориха я преди осем години. Точно тук беше, където е тази градинка…

Картината се проясняваше, но от това не му ставаше по-леко.

— Соня, Соня — разтърсваше Шурик спящата жена, — а къде се преместихте след улица „Зацепа“? Забравила ли си? Къде се преместихте тогава?

Без да се събужда, тя отговори с равен тънък глас:

— В Беляево, нали знаеш.

Шурик я намести на пейката, така че двата й крака да лежат един до друг, седна и той и оправи едната изула се обувка на жената. Тя държеше ръката си под бузата, като дете, и беше миловидна като дете…

Вариантите бяха два: да откара Соня или обратно у Валерия, или вкъщи. Но пак не би могъл да я остави сама в жилището на Валерия, пък и сутринта можеше да дойдат да запечатват стаята, както беше го заплашил „добрият“ милиционер. Така че се наложи да я отведе вкъщи.

Прокле всичко на света, докато мъкнеше от двора на улицата този ужасно неудобен багаж — двете чанти, при което дръжката на едната се бе скъсала, и Соня, която почти не се различаваше от чантите.

Когато към два и половина таксито спря пред блока на Шурик, той се чувстваше почти щастлив. С последно усилие натика Соня в антрето и временно я подпря на стената. В този момент излезе Вера и каза: