Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

— Ама пак ти си виновен за всичко. Ако не беше ти, Валерочка и досега щеше да си пърха…

Шурик внимателно я погледна: сключени над носа източни вежди, малък чип нос… Какво знае тя за Валерия и за него?

Тя се наведе към Шурик, прокара ръка по бузата му, плъзна една размазана целувка по челото му и изплака:

— Горкичкият, горкичкият…

Всичките тези различни жени, въпреки абсолютно сенчестото му присъствие в къщата, го познаваха и той можеше само да се досеща какво именно знаеха за него… Улавяше погледите им върху себе си, а ако си говореха помежду си, мислеше: за него си говорят. Чувстваше се повече от неуютно и реши малко по малко да се оттегля към изхода. Насред пътя съседът го дръпна за ръкава:

— Викам те, викам, а ти… Слушай, утре сутринта ще дойдат да запечатват.

— Какво ще запечатват? — не разбра Шурик.

— Как какво? Ами всичко! Стаята става държавна, разбра ли? Няма наследници, ще запечатат всичко, разбра ли? Казвам ти като приятел: ако трябва да вземеш нещо от покъщнината, вземи го днес.

Той се засмя — устните му бяха леко извърнати навън, показваха се розовите му венци и редките зъби…

„Речниците — сети се Шурик. — Тук има и цяла камара мои речници, и всичките славянски… И библиотеката…“

И тогава си спомни, че когато търсеха документа за гробното място, намериха и завещание, в което Валерия на цели пет страници бе описала коя от приятелките какво трябваше да получи — от сребърни чайници до плетени чорапи…

— Тя е оставила завещание… за всичко… Всичко раздава на приятелките си…

— Абе ти не си в ред, ей Богу, никак не си в ред! Тази стая ще я получа лично аз, вече ми обещаха от милицията. Ще регистрирам при нас мама и ще ми я дадат, а от нейната покъщнина изобщо никой не се интересува. Ти какво, не разбираш ли? Ще изхвърлят всичко. Или чрез съда… А утре ще дойдат да запечатват…

Шурик хвърли поглед към рафтовете с книги. Колекцията от чуждестранни книги беше прекрасна: на две минути от тук, на улица „Качалов“, се намираше едва ли не единствената в Москва антикварна книжарница за чуждестранна литература и Валерия дълги години, когато бе минавала покрай нея, бе купувала за грошове чудесни книги по естествознание, география, медицина — с безценни гравюри в тях.

Шурик остана, та след като гостите си тръгнат, да събере речниците.

Към десет вечерта всички се разотидоха — останаха само прислужницата Надя и пияната Соня, която бе заспала на кушетката. Докато Надя миеше и бършеше порцелановите и кристалните сервизи, Шурик свали от рафта своите речници. Реши да вземе и славянските — на кого са потрябвали? Още повече че бяха предимно полско-немски, много овехтели, принадлежали някога на бащата на Валерия. Взе също и естествената история, илюстрирана с оцветени гравюри от осемнайсети век. Причудливи кашалоти и лемури, мравояди и питони, нарисувани от художник, който едва ли бе виждал тези странни животни. Сякаш бяха еднорози или херувими… Жал му беше да оставя тук скъпоценни книги…

Сега, когато Валерия вече я нямаше в тази стая, Шурик изведнъж почувства колко много предмети с оттенък на специална бюргерска безвкусица имаше тук: рози, амури, котки, една фалшива танагърска миниатюра. Това беше стилът на покойната Беата и по някакъв начин той се бе прехвърлил и у Валерия, но сега, в нейно отсъствие, тази претрупана с мебели и с безброй ненужни и лишени от смисъл предмети стая се стори на Шурик много неприятна, дощя му се по-скоро да излезе на чист въздух и да остави зад гърба си тази пошлост и прахоляк… Жал му беше само че книгите ще се погубят…

Но все пак е добре, че никога няма да ми се наложи да се връщам тук, помисли си той и се сепна: как можа да си го помисли… Горката Валерия… Милата Валерия… Мъжествената Валерия…

„Виновен съм, виновен — тръшкаше се Шурик. — И тогава, преди да я закарам в болницата, тя искаше да остана, а аз не можех… мама беше поканила приятелки и ме беше помолила да купя нещо за почерпка и да се прибера по-рано. И не легнах под отметнатия ъгъл на одеялото, и тя остана огорчена, макар че нищо не каза… Но нали аз разбирах, че е огорчена… Нямах време…“ И сянката на вината висеше над него. Виновен, виновен…

С препълнена с вазички и котки чанта си тръгна прислужницата Надя. Доброто отношение на Валерия към нея се беше материализирало в порцелан.

— Та аз толкова години се грижех за нея — едва откъснала чантата от пода, тя влачеше към вратата копенхагенски фигурки и техни руски имитации, панаирджийски вазички и вазички от Хале, настенни чинийки, изпълнени в техника „бисквит“, и пионер с немска овчарка…