Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

— Вие сте приятел на Валерия, тя ми е говорила за вас — каза старчето, като посмукваше халтавите си зъби.

И тогава Шурик се сети, че това старче е католическият свещеник, при когото Валерия бе ходила от време на време в Литва, далече в някакви гори, където той се заселил след десетте години, прекарани в лагер.

„Доменик“ — спомни си Шурик името на падрето. Бил е пратен в лагер като литовски националист. Освен това Валерия му бе казвала, че той е много образован човек, учил е във Ватикана, после е мисионерствал някъде из Изтока, едва ли не в Индокитай, говори китайски и малайски, а в Литва се е върнал малко преди войната…

— Влизайте, моля… Но как научихте?

Той се усмихна:

— Най-трудното са последните дванайсет километра пеша до селото. Да се обадиш от Москва до Вилнюс, е въпрос на три минути. Една наша литовка се е обадила по телефона. От там хората са се обадили в Шауляй и така нататък…

Той говореше бавно, търсеше думите и през това време сваляше селския сюртук, плетения пуловер, помогна и на спътничките си да се съблекат, отвори пътната си чанта и извади от нея нещо бяло в целофанен пакет. Движенията му бяха много осъзнати и целеустремени, а на Шурик — забавени и объркани.

— Дойдохме да се простим. Тази врата се заключва, нали? Ще отслужим меса за прощаване с Валерия. Нали?

— А може ли това да се прави вкъщи? — учуди се Шурик.

— Навсякъде може. В затвор, в килия, на сечище може. Веднъж можа да стане в червен кът с Ленин на портрета — и той се засмя, повдигна длани и погледна към тавана. — Какво ни пречи?

Отново зачурулика звънецът, който Шурик някога бе прекарал до самата стая.

— Това е една приятелка на Валерия — предупреди ги той и отиде да отвори.

Литовките, които до този момент бяха мълчали, зашепнаха нещо на падрето, но той направи неопределен жест и те млъкнаха.

Влязоха Шурик и Соня.

— Това е Соня, приятелка на Валерия. Доменик… — Шурик се запъна: — Как е правилно да кажа — отец Доменик ли?

— По-добре е да се каже „брат“. Брат Доменик… — усмихна се той ведро, много приятелски.

— Значи сте брат на Валерия? — зарадва се Соня.

— В известен смисъл — да.

Литовките гледаха единствено в пода, но дори когато откъсваха очи от него, се гледаха само една друга. Шурик изведнъж почувства, че тези тримата съществуват като един организъм, разбират се така, както единият крак разбира другия при бягане или при скок…

— Валерия беше наша сестра, нека го кажем така, и сме дошли да се простим с нея, да отслужим меса тук. Плаши ли ви това? Може да не присъствате, а може и да присъствате. Както желаете. Но ви моля да не говорите за това пред други хора.

— Може ли да присъствам? Ако не ви пречи, само че аз не съм католичка, рускиня съм… — Соня дори се изпоти от вълнение.

— Не виждам пречка — кимна падрето и отново зарови в пътната си чанта.

— Хайде първо да направя чай. Има всякаква храна… Хладилникът на Валерия винаги е пълен — предложи Шурик.

— Ще ядем после. Първо ще отслужим месата — и падрето извади от сака бял халат с качулка, препаса се с тънко въженце и сложи на врата си тясна златиста лента. Това бяха одеждите на доминиканец — хабит и стола. Жените си сложиха на главата някакви шапчици с бели отгъви. И само за миг от обикновени хора с вид на селяни всички се превърнаха в особени, значителни, и акцентът им вече говореше за факта, че са пристигнали не от провинциална Литва, а, напротив, от някакъв небесен свят и говорят на руски сякаш отвисоко, със снизхождение към тукашната бедност… — Ето това шкафче ще ни свърши работа. Свалете всичко от него.

Шурик се разбърза да свали всички играчки на Валерия, като ги премести на перваза. Падрето хвърли бърз поглед, извади от купчинката шишенца кокаленото разпятие, взе го в ръка и го доближи до прозореца: то имаше странен розов оттенък и особено розовееха краката на Спасителя. Той не се досети, че това е от червило.

Спуснаха завесите, заключиха вратата и запалиха свещи. На нощното шкафче останаха разпятието, една чаша и една стъклена чинийка.

— Salvator mundi, salva nos! — произнесе брат Доменик и това не беше литовски език, на който вече от десет години беше разрешено да се служи.

Беше латински — Шурик веднага позна мощните му корени, но докато се радваше на лесното разпознаване със странното чувство, че трябва само малко да се напрегне и всички думи, до последната, ще му разкрият смисъла си, се чу тихо пеене — не женско или мъжко, а определено ангелско. Розовобузи, с шапчици и дълги поли, изпод които се подаваха дебели крака с груби обуща, грозноватите възрастни жени запяха: