Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

Женя само се мръщеше и разочаровано клатеше глава:

— Ама ти, Шурик, просто нищо не разбираш. Аз не само че не мога да спя с нея, но дори не мога и да разговарям. Каквото и да изрече, все е тъпо. Просто нищо и никакво. Не я обичам — и толкоз. Обичам друга жена. А с Алка от всяко положение ще се разведа. Няма да живея с нея. Ще те запозная с Ина Василиевна и тогава ще разбереш всичко.

Женя наля останалото вино в чашите. Изпи своята. Шурик — също.

— Да вземем ли още? — попита Женя.

Виното беше свършило, а разговорът — не.

— Добре — съгласи се Шурик.

Старият келнер с кисела физиономия им донесе още една бутилка „Саперави“.

— Добре си си ти, Шурик — имаш цяла дузина любовници и не обичаш никоя от тях. Все ти е едно. А аз просто не мога така — обясни своята интересна особеност Женя.

Шурик се натъжи.

— И мама казва, че съм циничен. Сигурно наистина съм циничен. Само че ми е жал за твоята Алочка…

— Ами съжалявай я — тръсна глава Женя. — На нея само това й дай — да я съжаляват. Самата мирова скръб, за най-дребното нещо се разревава… Разбираш ли, Шурик, Ина Василиевна е човек, когото просто е невъзможно да съжаляваш. Самата Ина може да съжалява всекиго.

Шурик погледна Женя: той беше отслабнал, синкавоблед. Рижавите кичури над челото му бяха поокапали, темето започваше да оплешивява. На брадичката му беше напъпило малко ято юношески цирейчета, които обикновено се появяваха по местата, порязани при бръснене. Сакото и вратовръзката, които беше свикнал да носи, му придаваха вид на командирован от провинцията в столицата дребен чиновник. Освен това по небесносинята му вратовръзка се разливаше червеникавокафяво петно от плиснатото „Саперави“… Шурик искаше да попита: и теб ли съжали? Но се въздържа… Жал му беше и за Женя…

Следващия път се видяха след два месеца, на петия рожден ден на Катя. Женя вече беше се преместил при своя секстип и с Ала бяха подали документи за развод. Около разтегателната маса седяха в пълен комплект Катините баби и дядовци, обединени от общата мъка заради предстоящия развод, две приятелки на Ала и Шурик. Ала сновеше между кухнята и трапезата, а Женя, след като постоя с гостите петнайсетина минути, се оттегли и се зарови в някакви книги от домашната библиотека.

Героинята на деня беше слисана от купчината подаръци, стоварили се неочаквано, и угрижена как би могла да държи всичко това в ръцете си. В края на краищата Шурик свали калъфката от една възглавница на дивана, събра всички играчки в тази торба, даде я в ръцете на Катя, а самата Катя качи на раменете си. Момиченцето пищеше от радост, риташе с крачета и за нищо на света не искаше да слезе на пода. Така Шурик я държа на раменете си чак докато дойде време тя да си легне. После Катя се разплака и настоя Шурик да я сложи в леглото, така че той остана до нея в малката й стая.

Женя си тръгна пръв, като взе поредната купчина книги, постепенно се разотидоха и останалите роднини. На няколко пъти Шурик помисли, че Катя е заспала, но всеки път, когато опитваше да тръгне към вратата, детето отваряше очи и твърдо настояваше: не си отивай…

На два пъти при тях надникна Алочка. Тя вече беше изпратила приятелките си, беше измила съдовете и се беше преоблякла — бе свалила обувките на тънки токчета и розовата блузка и бе обула домашни пантофи и синя фланелка. Когато успя да се отскубне от заспалата Катя, Шурик попадна в прегръдките на причакалата го Алочка. Тоест отначало нямаше никакви прегръдки, а горчиви оплаквания и пламенни молби да й обясни как е могло в живота й да се случи такава катастрофа и какво да прави сега. Шурик съчувствено мълчеше, но май от него не се и искаше нещо друго. Молбите се редуваха с оплаквания, очите се пълнеха със сълзи, сълзите пресъхваха и отново закапваха. Наближаваше един часа и това означаваше, че беше невъзможно да си тръгне от това отдалечено от всичко на света място, защото автобусите вече бяха спрели, а шансовете да хване такси бяха точно толкова, колкото в този нов жилищен комплекс да хване жар-птица.

Междувременно Ала плачеше все по-горчиво и се преместваше все по-близо, докато в края на краищата се озова в приятелските прегръдки на Шурик. Монологът й не спираше и Шурик така и не можеше да разбере какви точно действия очакваше от него разплаканата жена. Вече нямаше никакъв смисъл да бърза и той целомъдрено галеше пружиниращата тупирана прическа, предоставяйки на Алочка да направи ясно волеизявление. Още двайсетина минути тя се оплаква, но някак все по-объркано и в края на краищата разкопча второто отгоре копче на ризата на Шурик. Имаше малки горещи ръце с ярки докосвания, голяма уста, пълна със сладка слюнка, и тънка, като гърло на бутилка, талия… Шурик отдавна вече знаеше, че всяка жена има свои особени черти… Алочка, както се разбра впоследствие, притежаваше още една абсолютно уникална особеност: нито за миг не прекъсна монолога си, започнат още предната вечер. Това си помисли Шурик, когато рано сутринта излизаше от блока на Алочка…