Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

Скръцна врата. Тя се обърна: в мрака на коридора се мярна белотата на строен гръб. Лена се шмугна в банята.

„Как… как е възможно? — Вера потресена се подпря на перваза. — Трябва веднага да се махна, за да не разберат, че съм била свидетелка на това… на това…“

Чу се звук на лееща се вода… Вера се прокрадна по коридора до стаята си и без да съблича пеньоара, си легна. Тресеше я.

Боже, колко е грозно… Значи те с Шурик винаги са имали някакви отношения? Но защо, защо тя не остана с нас заради Мария? Какво е това? Родителски егоизъм? Пълна неспособност да се жертваш? Толкова години да мечтаеш за срещата с любимия човек и ето така… Тя се мъчеше да разбере, но не можеше. Любовта е трагично и висше чувство и това промъкване по коридора… Ами Шурик, Шурик? Какъв ти фиктивен брак, щом… Нито една мисъл не намираше края си, само откъслеци от възмутени чувства, оскърбление, погнуса, страх и мъка от загубата се кълбяха и се завихряха в душата й… Тя не заплака веднага — едва когато събра сили. И плака до сутринта.

Вера не отиде до Шереметиево. Сбогува се с Мария пред асансьора. В последната минута Мария горещо прошепна в ухото й:

— Не съм ти казала най-важното: когато порасна, аз ще дойда, а ти направи така, че Шурик да не се ожени за никоя, за него ще се омъжа аз.

Шурик беше доволен, че майка му не тръгва за летището:

— Разбира се, Веруся, по-добре си остани вкъщи. За Мария още едно сбогуване ще бъде допълнителна травма.

Всъщност той пазеше от травма майка си. И я опази. По пътя към Шереметиево таксито се повреди и шофьорът дълго се рови в желязната утроба на колата. Лена, проклинайки лошия си късмет, слезе и протегна ръка към потока коли. Нито един гад не спираше. Всичко рухваше. Кроен цяло десетилетие план се проваляше заради някакво гнусно желязо. След майка си от колата изхвръкна и Мария, заподскача, заразмахва ръце и завика:

— И няма да заминем! И няма да заминем!

Лицето и очите на Стовба побеляха, тя смъкна шапката на Мария и яростно я зашиба с нея по лицето. Шурик излезе от вцепенението си и издърпа Мария при колата. Лена се хвърли към тях. Яростта й се прехвърли върху Шурик. Тя го разтърсваше за яката и крещеше:

— Бездарник! Парцал! Мамино синче! Хайде направи нещо де!

Мария висеше на дясната му ръка, с лявата той отбиваше нападението.

Дано цялото това безумие като от лош филм свърши по-скоро… Какво щастие, че мама не дойде… Кошмарна жена… Луда вещица… Горката ни Мурзик…

Спря някаква раздрънкана кола. Шофьорът на таксито отиде при шофьора, с когото размени няколко думи. Лена схвана, че съдбата се е смилила над нея и няма да закъснеят за полета. Шофьорът местеше куфарите от багажник в багажник, Шурик бършеше разкървавения нос на Мария.

За двайсет минути стигнаха до летището. Без нито една дума Шурик извади от багажника куфара на Стовба. Мария носеше малкия си, напълнен от Веруся куфар. От време на време Шурик бършеше носа й. Стовба вървеше напред, без да се обръща, с голям спортен сак. Колко хубаво беше, че никога вече нямаше да се наложи да я утешава…

Шурик мъкнеше огромния куфар, в свободната му ръка се беше вкопчила Мария. Полетът вече беше обявен, спряха пред бариерата. Стовба разлепи стиснатите си устни:

— Извинявай. Изпуснах си нервите. Благодаря ти за всичко.

— Абе няма нужда — махна с ръка Шурик.

Мария притисна устни до ухото на Шурик:

— Кажи на Веруся, че ще си дойда… И ме чакай. Нали?

Те минаха отвъд бариерата, Мария дълго се обръща и маха с ръка.

После Шурик дълго пътува с автобуса до метростанция „Аерогара“. Настроението му беше отвратително. Искаше му се по-скоро да се озове у дома, при майка си. С удоволствие си мислеше, че ще си бъдат пак двамата, че вече няма да става в седем сутринта, да се мъкне със сънената Мария по тролейбуси и вагони на метрото… Чувстваше се скапан и недоспал.

„Ще трябва да пратя Веруся в някоя почивна станция“ — мислеше си той, заспивайки на задната седалка в претъпкания автобус.

Мария и Лена Стовба летяха за Париж. През целия път се целуваха.

Мария разреши на майка си да й свали зимното палто, но шапката — по никакъв начин. Това зимно палто и шапка от черен астраган, купени от „Детски мир“, Мария ще се реши да изхвърли едва след пет години. Пак тогава ще напише последното си писмо до Москва със съобщението, че е приета в нюйоркска балетна трупа. Оттогава следите на Мария и родителите й окончателно ще се изгубят…

Липсата на Мария имаше стереоскопичен ефект: задълбочаваше се от скритата зад него липса на Елизавета Ивановна. Точно както преди десетилетие Вера се натъкваше на осиротели вещи на майка й, сега тя вадеше от някое ъгълче изгубена фиба, лента за коса или стар чорап на Мария и веднага забелязваше, че писменият прибор на Елизавета Ивановна (а всъщност на нейния баща, на Корн) от слоест сив мрамор с почернели бронзови пластинки по ъглите все още стои на писалището, зад което по-рано се бе извисявала едрата фигура на майка й, която в спомените й все повече приличаше на Екатерина Велика, а фотьойлът, в който Мария обичаше да подрежда куклено гнездо, по-рано бе служил за вместилище на едрото тяло на Елизавета Ивановна. Сега в апартамента вече живееха не един, а два призрака. Печална и потисната, Вера седеше във фотьойла пред изключения телевизор, вперила в екрана плашещо неподвижен поглед.