Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

— Libere me Domini de morte efernae…

Смисълът на думите наистина му се разкри — Господ освобождаваше от смъртта. Не беше ясно как именно го прави, но Шурик пределно ясно схвана, че смъртта съществува само за живите, а за мъртвите, прекрачили този праг, вече я няма. И няма страдание, няма болест, няма рани. И където и да се намира сега тази сърцевинна част от Валерия — радостна и лека, тя се движи без патерици, най-вероятно танцува с тънките си нозе — нито шевове, нито отоци… а може би лети или плува, и би било добре да е точно така. И той може и да не вярваше в това — та нали Шурик никога изобщо не беше мислил какво става после, след смъртта, — но тихото пеене на двете възрастни литовки и слабичкият баритон на румения старец със зле изработената изкуствена челюст убеждаваха Шурик, че щом ги има това пеене и пълните с неявен смисъл латински думи, то и Валерия се е освободила от патериците, железните пирони в костите, грубите шевове и от цялото си натежало, отпуснато тяло, от което се бе стеснявала през последните години…

Свряла се в ъгъла между дивана и бюфета, тихо лееше сълзи приятелката й Соня.

На другия ден се състоя погребението. Прощаването беше в моргата на Яузката болница. Дойдоха най-малко сто души, но в тази тълпа жените бяха много повече от мъжете. Имаше и много цветя — ранни пролетни цветя, бели и лилави иглики, някой беше донесъл цяла кошница зюмбюли. Когато приближи до ковчега, Шурик видя покойницата зад къдраво хълмче от цветя. Някоя приятелка се бе погрижила за красотата на мъртвото й лице — тя беше старателно гримирана: с дълги като стрели сини ресници и светлосини сенки на клепачите, както тя ги обичаше приживе, устните й лъщяха от незатоплено от дишане червило… Онова малко „о“, което лежеше на устните й като печат на последната минута, когато Шурик влизаше в стаята й преди четири дена, бе изчезнало някъде и онова, което се намираше в ковчега, ако не се броеше живият лъскав бретон, покрил челото, представляваше художествено изработена кукла, която имаше голяма прилика с Валерия, и нищо повече. Той постоя малко, после докосна бретона и през живата коса усети студа на онази временно-небитийна материя, в която се бе превърнала Валерия през този кратък промеждутък между току-що живото и вече мъртвото.

Добре че беше пристигнал брат Доменик, защото именно прощалната меса се бе оказала действителната точка на сбогуването, а не тези прочувствени разплакани думи, произнасяни от жените над купчината цветя, покрили ковчега.

Шурик не ръководеше процеса на погребването: в болницата всичко бе организирал съкрушеният Генадий Иванович — аутопсията беше извършена хуманно, не направиха трепанация на черепа, само се увериха, че се е получила емболия в белодробната артерия… Никой не беше виновен за това освен може би Господ Бог, който очевидно бе познавал живота й по-добре, отколкото самата тя.

По разпореждане на Генадий Иванович в моргата пуснаха приятелките, които й облякоха бяла блузка, обуха й направените по поръчка необувани бежови обувки, като предварително ги разрязаха където трябваше, боядисаха ги, както сметнаха за добре, и увиха около главата й белия копринен шал. А ръцете й, големи и жълтеникави, лежаха върху бялата коприна и ноктите й искряха с безукорния си лак…

Приятелките бяха поръчали също автобусите и колите, предварително бяха направили уговорките с Ваганковските гробища за погребването й в бащиния гроб и дори бяха поръчали в тамошната работилница временен кръст, а също бяха накупили и наготвили всичко за помена…

Макар да познаваше някои от приятелките й, Шурик стоеше при брат Доменик и сестрите, които на слънчевата светлина изглеждаха още по-селски и още повече от преди изумяваха Шурик: защото сега той знаеше, че те са посланици и свидетели от друг свят и беше смешно да си мисли, че този друг свят има някаква пресечна точка с изоставеното селце в също така изоставения литовски лес.

Тези горски жители не гледаха постоянно в земята, веднъж-дваж погледнаха и към Шурик и Доменик му пошепна:

— Йоана казва, че може да дойдеш, ако искаш.

Шурик разбра, че му оказват чест и че всъщност не Йоана, а самият Доменик го кани, но не можеше да става и дума да отсъства от Москва:

— Благодаря. Само че сега аз никъде не пътувам. По-рано не можех да оставя Валерия, а сега трябва да се грижа за мама…

— Това е добре, добре е — усмихна се старецът, макар че всъщност нямаше нищо добро в това, че Шурик вече от дълги години беше като вързан…