Любомир Лулчев - Тайните на дворцовия живот (Дневник (1938–1944))

Царят правеше сметка, че се е разправял досега 23 часа и когато Багрянов му каза, че не изглежда уморен, той каза:

— Защото по-рано се измарях, че и отговарях за греховете на другите — защо не съм се справил с лудориите на Стамболийски…, с лекомислието на Мушанов, с Щуротиите на… забравих, с кръволочествата на Цанков…, а сега си отговарях за това, което съм правил и което знаех защо съм го правил. Затова съм сега по-малко съсипан.

Когато се видяхме, одначало аз му казах, че сега трябва да се премери, за да види колко е налегнал от мъдростите, които е набрал от разговорите, а след това му дадох да прочетем една глава от книгата „Ла вий пур ла тут-панс“ (тая глава), която царят чете гласно и казваше:

„Така е, така е.“

— Това да ни бъде за камертон — казах аз, като свърши; наистина до края вървяхме добре без сблъскване в тия пет часа разговор.

Когато вече смятах, че отговорихме това, което можеше да се отговори, казах му, ако има някои промени, нека се обади, което той обеща да стори непременно, като ми разправи, че не иска да ме пусне по тоя път и врата, понеже през тях някога влизал Тодор Александров 149… Мислех си и аз и той, горкият, колко компромиси е трябвало да направи, докато се отърве и запази трона си досега… Бог да му помага и пази… Разговорите бяха интересни и разнообразни, но аз съм още уморен; не зная поради що и не мога да си спомня подробности. При това и нощес се събудих в 2 и половина часа с чувство, че някъде се прави заговор и нещо нечисто и опасно и срещу държавата, а също и за мен… Такова нещо отдавна не бях преживявал…

Чаках днес да дойде известие за кабинета; досега, докато пиша, още няма. Колкото за разговорите с държавниците, те бяха много интересни, още повече че царят имитираше някои, и то поразително в говора и маниерите. В това отношение той има поразителен талант — и памет, разбира се, необикновена. При записването ще пиша това, което си спомня, и то не ще бъде много, но все пак е по-добро от нищо. А има неща, които би трябвало да останат да ги знаят и другите, пък и поколенията, защото в интимните си разговори нашите държавници се отплесват много и говорят работи, които на друго място и време не могат да се чуят, например, когато Н. Мушанов признава, че се е срещал 5 часа с Дамян Велчев и той плакал, че не е военен министър, че го изиграл Кимон (а то царят посочил Пенчо Златев 150).

Сега (26.X.) ще си запиша, доколкото си спомням това, което е останало в главата ми от онова, което ми разправи царят за политическите мъже. Реда, по който ги е приемал, разбира се, го забравих и ще ги пиша, както си ги спомням поне по най-важното, което на мен ми е направило впечатление. Мошанов Ст. за себе си не е говорил, поддържал е Кьосето, но царят ми каза, че той казал на Георги Марков да говори за него. Окото му е било пак раздвоено. Бил е хитър и внимателен. Хвалел Кьосето, за да разбере противното, царят не се поддал на тая уловка и го оставил в неведение. Ал. Цанков е бил тоя път по-човечен и ненапомпан, каза царят, че не е имал време да го напомпат. Говорил е против парламента, не изобщо, а срещу някои похвати. Чувствувал се е донякъде виновен за неговия скандал там, където щеше да „вдига завесата“, но царят се е отнесъл внимателно с него. Всички държавници без изключение са препоръчали неутралитет, и то честно да се пази, като някои от тях — Гичев 151, Буров и др., са искали да бъде с отговорни лица, за да се пази и не изтощава царят и пр., стара песен — да се намесят те… Никола Мушанов е бил доста претенциозен, но не и умен. Говорил е, че трябва ново правителство, което да се възглавява от него (това не е казал, но е дал да се разбере, че той има най-много връзки и друг не може). Между другото е казал, че Дамян („Виждате ли, Лулчев!“ — удари се царят в челото), Дамян стоял при него пет часа и му се оплаквал, че чакал да бъде военен министър, а те турили Пенчо Златев.

— То беше моя работа — каза царят — която аз сторих по вдъхновение, като посочих на Кимона Пенчо — виж каква съдба…

Гичев е бил много язвителен и е оставил впечатление на голям егоист. Той, каза ми, че работи със своя баджанак Вергил 152, който е по-сърдечен човек. Най-озлобен и дребнав е бил Стоян Костурков 153. Той просто се задушавал от злоба и е стигнал дотам, че да каже: ако бил по-млад, щял да хване гората с чета да се бори за народните свободи на печата и пр. Царят му показал вестник, там с бели полета от цензурата, той не искал просто да разбере. Във всеки случай царя му е говорил доста меко и го е поутешил.