Любомир Лулчев - Тайните на дворцовия живот (Дневник (1938–1944))

Идеята да се издаде дневникът на Любомир Лулчев, озаглавен „Тайните на дворцовия живот“, е повече от похвална. Това трябваше да стане отдавна, но криворазбраните сметки на тоталитарните управници държаха десетилетия този първокласен извор за българското минало заключен с няколко катинара в архивните шкафове.

Дневникът е воден методично от Любомир Лулчев, близък приятел и предан сътрудник на ръководителя на „Бялото братство“ Петър Дънов. Допуснат близо до българския владетел цар Борис III, до членовете на царската фамилия, установил широки контакти с българския политически свят в навечерието и по време на Втората световна война, Лулчев е отбелязал важни събития и любопитни подробности.

Хронологически записките от дневника обхващат период от седем години. Първият запис е направен на 25 януари 1938 г., а последният — на 5 май 1944 г.

Два предварителни въпроса се нуждаят от кратки отговори, за да може да се разбере смисълът на водените записки и да се очертае фигурата на техния автор.

Първият се отнася до мистериозната организация, наречена „Бялото братство“. То е създадено от П. Дънов — Учителя през 1900 г., когато се провежда първият събор на последователите на Дънов. Последният събор се е състоял през 1944 г., а на 27 декември същата година Дънов умира.

Учението на Дънов има много допирни точки с модерната теософия. То черпи вдъхновение от древноиндийските религии и по-точно от хиндуизма, опира се твърдо на християнството. Дъновизмът е силно повлиян от съвременните нему мислители — Толстой и Бергсон.

Дънов разглежда Бога като триединство от великите принципи на любовта, истината и мъдростта. Силата, която движи живота, според него е любовта.

В живата природа действуват принципи, сили, енергии и закони. Дънов отбелязва два разумни принципа — на силата (активността) и на мекотата. Той разглежда тези принципи като две прояви на едно и също начало. Затова основният закон, по който върви светът, е на еволюцията и инволюцията.

Друг природен закон е кармата, определен като „закон за причините и последствията“.

Светът или природата, като проявление на Бога, почиват на разумността. Великото разумно начало това е Бог, същността, на когото е недостъпна за всяко същество, творец на битието от хаоса, присъствуващ навсякъде в света, правещ го разумен, в единство и хармония със своя Създател.

Бог е създал човека, който се състои от външна (физическа, нетрайна, преходна) страна и от душа и дух — „искрици“ от Бога. Всички души, завършващи земния свят, образуват Всемирното бяло братство, начело на което стои Синът Божи — Исус Христос. От тях Бог изпраща на Земята „велики учители“, които осъществяват връзката на човека с Бога.

В своите съчинения и проповеди Дънов изгражда сложна система от исторически, етически, гносеологически представи, т.е. едно късно религиозно-философско мирозрение с еклектичен характер. Дъновото учение има за цел да обясни човека, неговото място на този свят и неговото космическо превъплъщение. Неизменна основа на дъновизма е християнството. Но развивайки се паралелно с голямата вълна на руската религиозна философия от началото на XX в., дъновизмът е силно напоен с романтизъм и идеализъм, въпреки стремежа му да бъде една религиозна практика, целяща усъвършенствуването на индивида и на отношенията в братската общност.

Появата и развитието на „Бялото братство“ е стремеж към създаване на алтернативен социален модел във времето, когато българското общество се намира в стрес, предизвикан от разпадането на патриархалните основи на българския културен стереотип с нахлуването на индустриализацията и модернизацията.

Посрещнато противоречиво и главно враждебно, особено от страна на църквата и на матерналистите, „Бялото братство“ просъществува дълго и упорито, събира значителен брой привърженици, създава своята организация и постепенно разпространява идеите си в почти всички европейски страни и чак до Япония.

Един от първите помощници на П. Дънов е Л. Лулчев, авторът на предлагания тук дневник.

Офицерът Лулчев се свързва трайно с „Бялото братство“ през 20-те години, когато редактира и издава вестниците „Алфа“ и „Живот“, посветени изцяло в защита на дъновизма.

Фигурата на Лулчев става популярна през 30-те години, когато движението започва да се меси в обществения живот. Тогава се установяват и първите контакти с цар Борис III, тъй като Учителят одобрява политиката на царя след 1934 г. и очаква от неговата власт дори и мъдри ходове.