Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

Азър заговори толкова тихо, че Пери и още няколко души в залата се наведоха напред, за да го чуят.

Щом свърши, Азър вдигна очи и погледът му се зарея над публиката. Не гледаше никого конкретно и беше достатъчно далеч от обожателите и критиците си, но Пери имаше чувството, че думите му са насочени единствено към нея.

Модераторът погледна часовника си.

– Време е за последни реплики от нашите участници. Господа, бихте ли обобщили идеите си в едно изречение?

Професорът атеист каза:

– Ще цитирам Джон Ленокс: "Религията е вълшебна приказка за онези, които се страхуват от мрака".

Набожният професор с ирландското "р" веднага добави:

– И за да довърша цитата: "Атеизмът е вълшебна приказка за онези, които се страхуват от светлината!"

Всички се обърнаха към Азър.

– Всъщност много харесвам вълшебните приказки – подхвана шеговито той. – Но моите колеги са еднакво заблудени. Единият иска да отрече вярата, а другият – съмнението. Те не разбират, че аз, обикновеният човек, имам нужда и от вяра, и от съмнение. Несигурността, господа, е благословия. И ние не я унищожаваме. Ние я възхваляваме. И това е Третият път.

Модераторът скочи, тъй като се боеше, че думите на Азър ще предизвикат нова дискусия.

– Нека с това завършим нашата среща и благодарим на почитаемите участници в дебата.

Накрая добави, че разговорите тази вечер били съвършен пример за искрен, нецензуриран и открит дебат в стила на най-добрата английска и оксфордска традиция.

– А сега да изпратим професорите с ръкопляскания! И не забравяйте, че ще дават автографи на книгите, които ще закупите.

Аплодисментите продължиха дълго. Онези, които искаха автографи, се втурнаха към отрупания с книги щанд, други се приближиха до подиума с надеждата да разменят по някоя дума с професорите, а трети останаха на местата си, улисани в разговори. Имаше и такива, които се запътиха право към изхода.

Тримата професори се преместиха на масата за автографи. По идея на организаторите пред всеки имаше по една жълта роза.

Пери тръгна напред с тълпата, заслушвайки се в разговорите около себе си. Точно преди да излезе от залата, се обърна, сякаш искаше погледът ѝ да запомни всяка подробност. Видя как модераторът прибираше бележките си в чантата, как двамата по-възрастни професори разговаряха с читателите. И накрая видя струпалото се множество почитатели пред Азър, докато той постепенно изчезна в потока от тела.

Истанбул – Оксфорд, 2001 г.

Първият семестър мина неусетно. Пери се върна за коледната ваканция, убеди се, че здравето на баща ѝ не се е влошило и че прекомерното хигиенизиране на майка ѝ не се е превърнало в мания. Цялата къща миришеше на белина и лимонова есенция. На всеки радиатор висяха мокри дрехи с избелели шарки от честото пране, а под тях, като сълзи по всичко отминало, се стичаха локвички вода.

Навръх Нова година баща и дъщеря седяха пред телевизора, хрускаха печени кестени и гледаха кючек – традиционният начин на Менсур да отбележи настъпването на новата година. Селма както винаги се беше оттеглила в стаята си, но не за да спи, а да се моли. Хакан и Умут живееха другаде и баща и дъщеря си правеха компания – само двамата, както преди години. Не говореха много, тъй като споделената тишина беше техният език. На Пери най-много ѝ липсваха техните ритуали – дългите разходки край морето, готвенето на менемен, играта на табла на масата за карти до кактуса на прозореца...

След седмица се върна в Оксфорд. Двете пътувания до Истанбул бяха нарушили бюджета ѝ и се налагаше да си намери някаква почасова работа. Беше решила и още нещо – да разбере повече за професор Азър.

Пролетният семестър започна с нови надежди и нови решения. Пери се срещна с академичния си ръководител. Доктор Реймънд беше нисък и с волева брадичка, носеше очила с телени рамки и имаше завеян вид, сякаш решаваше наум квадратно уравнение. Винаги насърчаваше студентите да изработят съвършен график за оптимизиране на интелектуалните си възможности. Затова го наричаха господин Оптимизатор.

Двамата разговаряха надълго за предметите, които ще запише през втората година на следването си. Не че имаше кой знае какъв избор. Програмата, малко или много, вече беше зададена, само с няколко незначителни възможности за промяна.