Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

Реши да излезе да потича. Отби се за малко, колкото да остави книгите от библиотеката и да се преоблече. Излезе на "Холиуел Стрийт" и постепенно усили темпото. Студеният вятър ѝ действаше като балсам.

Велосипедисти минаваха покрай нея и рефлекторите мигаха заговорнически в здрача. Тук всички караха велосипеди – до магазина, до ресторанта, на лекции. Любимата гледка на Пери беше преподавател с развяна тога на колело. Тя все още не можеше да кара добре и това беше едно от нещата, на които – също като щастието, трябваше да обърне повече внимание.

Отби се от обичайния си маршрут и се втурна по пустите алеи и улици. Вдишваше уханието на непознати зимни растения и тичаше. Зави зад ъгъла, спря да си поеме дъх и се зачете в обявата на близката стена.

Елате и станете част от изключителния дебат

между най-великите умове на нашето време.

Пери не можеше да повярва на очите си. Веднага провери часа и мястото – днес, 17 ч., Природонаучният музей.

Вече е започнал. Музеят беше поне на три километра, а тя нямаше нито пари, нито билет (ако разбира се, имаше билети). Нямаше никаква представа как ще влезе, и въпреки това, без да се колебае, смени посоката, пое си дълбоко дъх и хукна към музея.

Оксфорд, 2000 г.

Докато стигне до музея, косата на Пери беше разрошена и вадички пот се стичаха по врата ѝ. Слънцето беше вече ниско в кехлибареното небе. Приближи се до сградата в неоготически стил, наричана "Катедрала на науката". Архитектурата в Оксфорд беше два вида: едната помнеше, а другата мечтаеше. Природонаучният музей съчетаваше и двата. Чакълестата алея под краката на Пери скърцаше и тя си помисли, че независимо от колекцията си, музеят изискваше от посетителите си уважение и почит.

При централния вход стояха двама обслужващи, момче и момиче, на пръв поглед студенти, с еднакви яркосини ризи и отегчени физиономии. Един от тях кимна в посоката, от която идваше.

– Тук съм за дебата – каза Пери, като едва си поемаше дъх.

– Имате ли билет? – попита момчето, дългуч с издадена долна устна и тясно чело под бухналата червена коса.

– Ами... не – неспокойно отбеляза тя. – Не си нося и портфейла.

– Няма значение, и без това билетите бяха разпродадени преди седмици.

– О, но аз тичах през целия път дотук – думите сами се изплъзнаха от устата ѝ.

Каза го толкова спонтанно, че момичето се усмихна с разбиране.

– Скоро ще свърши, закъсня.

Пери все пак таеше малка надежда и помоли:

– Може ли поне да надзърна?

Момичето сви рамене, нямаше нищо против. Но момчето не се съгласи и заяви с тон на човек, на когото беше дадена власт и всичко зависеше от него:

– Не е позволено.

– Дебатът се записва. По-късно ще има безплатна прожекция – каза момичето.

– Благодаря – отвърна Пери, макар да беше разочарована.

Обърна се с нацупено по детски лице и се замисли какво толкова я накара да влезе в залата. Вероятно инстинкт, тъй като нещо ѝ подсказваше, че много от въпросите, загнездили се дълбоко в съзнанието ѝ, ще намерят отговора си тук. Именно това убеждение я подтикна да не се откаже.

Вместо да се насочи към главния път, Пери започна да обикаля в търсене на странична врата. Нямаше нужда. Появи се друга възможност, когато забеляза, поглеждайки назад през рамо, че момичето на входа вече не е там. Момчето се повъртя няколко секунди и после изчезна в сградата.

Водена от някакъв импулс, Пери се възползва от неохранявания вход и влезе в музея. Вече вътре, тя се придвижваше предпазливо, сетивата ѝ бяха нащрек, сякаш очакваше всеки момент червенокосото момче да изникне иззад ъгъла и да я изхвърли. Но от него нямаше и следа. Следвайки табелите ДЕБАТ ГОСПОД скоро тя се озова в голяма претъпкана зала.

Студентите и преподавателите седяха плътно един до друг и не откъсваха очи от четирите фигури на сцената. Една от тях беше на модератора, известен журналист от Би Би Си, който обобщаваше дебата. Пери огледа професорите и се зачуди кой от тях е Азър.

Първият професор беше висок, изпит мъж, с извити надолу интелигентни очи, вече плешив и с прошарена брада, която подръпваше, ако имаше възражения. Носеше сив костюм, розова карирана риза и червени тиранти с метални катарами. Професорът често се усмихваше, но зад усмивката му се долавяше непримиримост. През цялото време не откъсваше поглед от ръцете си, сякаш в тях се криеше загадка, която се надяваше да разреши.