Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

Истанбул, 2016 г.

Пери затвори телефона и тръгна към трапезарията по украсеното с имитации на гръцки урни главно стълбище и излъскания до блясък мраморен под. Изпитваше разочарование, но и облекчение, че не можа да се обади на Ширин. Нямаше представа какво щеше да ѝ каже, а и дори да беше намерила точните думи, не знаеше дали приятелката ѝ щеше да я изслуша. След като прекъсна следването си и замина, Пери ѝ се беше обаждала няколко пъти, но Ширин беше толкова ядосана, че не желаеше да говори, раната беше твърде прясна. Въпреки изминалите години нямаше никаква гаранция, че Ширин ще е променила отношението си. Смехът на гостите дразнеше ушите ѝ. Пери влезе в трапезарията и видя, че пиарката стоеше до бара с напитки и я чакаше.

– Хей, обадих се на брат ми – подхвана тя с усмивка, която така и не стигна до очите ѝ. – Зарадва се, че сте били по едно и също време в Оксфорд. Сигурна съм, че сте имали общи познати.

Пери отвърна на проницателния ѝ поглед.

– Възможно е, но Оксфорд е голям град.

– Казах му, че имаш снимка на онзи скандален професор, и той много се изненада.

Пери стисна зъби, тъй като предусети следващия въпрос.

– Как му беше името? Брат ми спомена, но го забравих

– Азър – отвърна тя и името му сякаш прогори езика ѝ.

– Да! Странно име! – щракна с пръсти пиарката. – Ъъъ, брат ми беше любопитен... помоли ме да те попитам била ли си негова студентка?

– Не, не го познавах добре. Момичетата на снимката бяха негови студентки. Aз бях просто приятелка. Отдавна съм загубила връзка с всички тях.

– Ооо... – отвърна пиарката, разочарование помрачи лицето ѝ, но още не беше готова да се предаде. – Защо не ги потърсиш във фейсбук? Aз например успях да се свържа с всичките ми бивши състуденти, че дори и с някои съученици от основното училище. Събираме се да хапваме пилаф с боб, такива работи...

Пери кимна и изгаряше от желание да се отърве от тази жена, която беше нападнала личното пространство и миналото ѝ като нашественик. Никога не би ѝ казала колко пъти беше изписвала в Гугъл името на Азър, да види публикациите му, книгите му, снимките му, да прочете стотиците мнения за него и разбира се, за скандала, след който беше спрял да преподава, но продължаваше да дава интервюта.

– Брат ми каза, че си спомнял някакви слухове, които чул, имало някаква туркиня, негова студентка, и всички говорели за тях. Напрежението между двете жени се сгъсти и заприлича на мръсна локва.

– Какво намекваш? – Пери се учуди от студенината в гласа си.

– Нищо. Просто ми стана любопитно.

Образът на скитника изникна пред очите на Пери – мършавото тяло, пронизващия поглед и петната от екзема на ръцете му. Тази жена, макар да беше богата и с положение в обществото, беше не по-малко наркоман от него. Пери си я представи с пластмасова торбичка в ръце, пълна с нещастията и тъмните тайни на хората, в която тя пъхаше носа си и вдишваше в търсене на бягство от собствения си живот.

– Би ми се искало да можех да ти разкажа нещо по-интересно – каза Пери, като пое дъх на думата "интересно". Репликата ѝ, макар и насочена към тази интригантка, всъщност беше предназначена за нея самата. – Но аз бях от кротките студенти, които не се забъркват в скандали.

Пиарката стисна устни, сякаш ѝ съчувстваше.

– Следващия път, когато говориш с брат си, кажи му, че сигурно става дума за друго момиче.

– О, разбира се.

До края на вечерта Пери избягваше погледа на пиарката. Не съжаляваше, че излъга. Не желаеше да разкрива миналото си на някаква непозната, особено на лешояд, тръгнал на лов за клюки. Освен това не беше точно лъжа, като се замисли човек. В крайна сметка ставаше дума за друго момиче, за друга Пери, различна от жената днес, която някога е била любимата студентка на професор Азър и причината за неговия провал.

Оксфорд, 2000 г.

Щом се върна в Оксфорд, Пери се потопи в лекции и учене. Сутрин си взимаше кафе – толкова различно от силното и сладко турско кафе, и наблюдаваше студентите и преподавателите, които бързаха от една сграда към друга, с вглъбени лица и притиснати до гърдите книги и тетрадки. Гледаше ги и се питаше колко ли от тях имаха друг живот, освен този тук. И колко лесно беше да приеме човек, че Оксфорд – или което и да е друго място – е центърът на света.

В сряда си тръгна от библиотеката по здрач. Беше чела почти три часа и главата ѝ преливаше от информация. Представяше си, че умът ѝ е криволичеща къща с много стаи, в които складираше всичко прочетено, чуто и видяно. Стаите се инспектираха, обработваха и регистрираха от малко човече – хомункулус, което беше изцяло на несъзнателните ѝ услуги. Въпреки всичко Пери вярваше, че човек може да скрие мислите си дори и от самия себе си.