Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

Вторият професор, най-възрастният от тримата, беше с широко и червендалесто лице, оплешивяваща побеляла глава и шкембе, което забравяше да прикрива, когато започнеше оживено да говори. Беше се привел на стола, сякаш кафеникавото сако го стягаше и му причиняваше неудобство. Погледът му беше леко отнесен и на Пери ѝ заприлича на мил дядо, който би се чувствал по-добре с внуците или със студентите си, вместо да седи на подиума и да обсъжда Господ.

Третият седеше встрани от другите, отляво на модератора. Тъмнорусата му коса падаше на красиви вълни над яката, а дължината на открояващия се нос беше на границата между привлекателността и грозотата. Когато поглеждаше към аудиторията с леко отегчена, уморена от живота усмивка, очите му проблясваха като обсидиани зад класическите, черни рогови рамки на очилата. Пери не можеше да прецени дали спокойствието му беше отражение на душа в хармония със себе си, или на добре замаскирано високомерие. Също толкова трудно беше да прецени възрастта му. Лекотата на движенията и изправената стойка подсказваха, че е по-млад от другите, а в жестовете му се долавяше жизненост, която не беше задължително да се свързва с относителната младост. Пери беше сигурна, че това е професорът, на когото се възхищаваше Ширин.

– Вярвам, че ще изразя всеобщото възхищение от дискусията ни и провокативните идеи, които тя породи – отбеляза модераторът.

Той изглеждаше изтощен и облекчен, че дебатът е към края си. Пери имаше чувството, че под лустрото на академичната любезност се таи мъртво вълнение, и се чудеше какво ли се е случило, преди тя да пристигне.

– Време е за въпроси от публиката. Напомням, че трябва да бъдат кратки и ясни. Моля да изчаквате реда си на микрофона и да се представяте.

Като вятър в житна нива през залата премина вълна на въодушевление. Няколко души, най-смелите и дръзките, вдигнаха ръце.

Едно момче се представи кратко и подхвана тирада за дихотомията на доброто и злото, като започна от Древна Гърция и Рим, та чак до Средновековието. Когато стигна до Ренесанса, търпението на присъстващите се изчерпа и модераторът го прекъсна:

– Господине, имате ли някакъв въпрос, или възнамерявате да изнесете проповед по секуларност?

Избухна смях. Студентът се изчерви и предаде микрофона с явна неохота.

След него стана свещеник в черно расо, може би англикански пастор, Пери не можеше да определи разликите. Той сподели, че дебатът му е харесал, но не разбирал твърдението на първия говорител, че религията не допуска свободна дискусия. В историята на християнската църква имало безброй примери за обратното. Семената на много европейски университети, включително и на техния, били посети от теологията. Атеистите имали право на мнение, но не бивало да изкривяват фактите, отбеляза той.

Свещеникът и професорът с брадата, който се оказа въпросният атеист, си размениха кратки реплики. Професорът заяви, че религията е доста далеч от свободната дискусия и от край време е неин враг. Когато Спиноза поставил под съмнение проповедите на равините, той не бил похвален за своя интелект, а бил изгонен от синагогата. Същият тревожен модел повтаряли християнството и ислямът. Накрая добави, че като посветен на науката човек със светски убеждения той не можел да се поддаде на влиянието на религията.

След това микрофона взе елегантна жена на средна възраст. Според нея науката и религията не можели да са в близки отношения и цитира философи и учени – от Изток и Запад, които през цялата история на човечеството били преследвани от религиозните власти. Критиката ѝ беше насочена към втория професор, който освен известен учен се оказа и дълбоко религиозен.

Той не беше толкова убедителен като своя колега атеист, говореше сдържано, със силен ирландски акцент и произнасяше думите бавно, сякаш вкусваше деликатес. Професорът смяташе, че между религията и науката няма конфликт и че те можели да вървят ръка за ръка, ако не гледаме на тях като на олио и вода. Познавал няколко учени, които освен експерти в науката били и дълбоко вярващи християни. Според Дарвин, който не се смятал за атеист, било абсурдно да се съмняваме, че човек може да бъде едновременно ревностен теист и еволюционист. Много учени, възхвалявани като "непоклатими атеисти", се оказвали теисти по душа.

Тъй като нямаше празни столове, Пери се облегна на стената и се загледа в Азър, който слушаше размяната на реплики. Косата му падаше на челото и той слушаше със загадъчно изражение, подпрял длан на брадичката. Това не продължи дълго. Следващият въпрос беше към него.