Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

С периферното си зрение Пери видя как баща ѝ сведе глава, погледът му беше втренчен в циментовия под, сякаш искаше да го погълне.

– Вашият син не е могъл да си свърши работата! Какво е виновна дъщеря ми, че не го бива като мъж, а? Него трябваше да заведете в болница, не нея!

– Успокой се, жено – промърмори мъжът ѝ, притеснен и несигурен, че това е правилният подход.

Забележката му още повече я вбеси.

– Защо да им спестя този срам? Защо, кажи!

Булката излезе от кабинета. Вървеше бавно, с отмерени стъпки. Майка ѝ се втурна към нея и заудря бедра с ръце, сякаш жалееше покойник.

– Розичката ми, пъпчицата ми, какво ти направиха, какво! Дано се удавят до един в калта, в която искаха да ни натопят!

С вирната брадичка булката подмина майка си, баща си и Налбантоглу, не погледна мъжа си, чийто крак така трепереше, че чак пейката се тресеше, и се запъти към изхода. Пери забеляза дългия маникюр и къносаните ѝ ръце, видя и червеникавите белези по дланите. Тази подробност я разстрои повече от всичко друго, случило се в тази ужасна нощ. Това бяха белези на момиче, забивало нокти, докато я преглеждат дали е девствена.

– Фериде, чакай!

За пръв път Пери произнесе името ѝ. Дотогава се обръщаше към нея с "тя" или "ти" или просто "булката".

Фериде намали ход, но не спря и не се обърна, докато излизаше през автоматичните врати на болницата, следвана от родителите си.

Пери усети как в гърдите ѝ се надига гняв към брат ѝ, чийто егоизъм и неувереност го бяха докарали дотук, към родителите ѝ, които не се възпротивиха на този унизителен преглед, към многовековната традиция, която търсеше достойнството на жената между краката и, но най-много се вбеси на себе си. Можеше да направи нещо и да помогне на Фериде, но не го направи. Винаги ставаше така. В моменти на стрес, когато трябваше да действа, да положи усилия и предприеме нещо, тя изпадаше в летаргия, сякаш побутвана от невидима ръка, и наблюдаваше света около себе си, който избледняваше и се размиваше в неясни очертания, а чувствата ѝ угасваха едно по едно като електрически крушки.

Налбантоглу се върнаха вкъщи сами в наетия за сватбата ван. Хакан караше, Менсур седеше отзад и гледаше през прозореца, а Пери се настани до майка си и попита:

– Какво ще стане сега?

– Нищо, иншаллах! – отвърна Селма – Ще купим сладки, бонбони, коприни и бижута... и ще се извиним. Ще се постараем да оправим нещата, макар че идеята да отидем в болницата не беше наша, а тяхна.

Пери помисли и попита:

– И как ще просъществува този брак след всичко това?

Майка ѝ се насили да се усмихне. Сенките от уличната лампа разделиха лицето ѝ на две половини – едната осветена, а другата в сянка.

– Повярвай ми, Периджим, много бракове са минавали през далеч по-лоши неща. Всичко ще бъде наред, иншаллах.

Пери гледаше майка си и като че ли за пръв път, наистина за пръв път в живота си, я видя. В този миг осъзна, че бракът на родителите ѝ вероятно не беше онова, което изглеждаше на пръв поглед, и че скъпият ѝ баща може би невинаги е бил джентълменът от нейните представи.

Спомни си за сватбената снимка на родителите си. Тя беше в рамка, но не на стената, а в шкафа. На нея и двамата бяха млади и слаби, не се усмихваха и стояха като вдървени, сякаш зашеметени от онова, което бяха сторили. Зад тях имаше ужасен декор с диви орхидеи и летящи гъски. Върху все още непокритата глава на Селма се мъдреше венец от маргаритки, чиято пластмасова красота беше толкова фалшива, колкото и щастието на младоженците.

По-скоро инстинктивно, отколкото съзнателно Пери хвана ръката на майка си и нежно я стисна. Даде си сметка, че майка ѝ, която винаги ѝ се е струвала крехка и плачлива, може би крие неподозирана сила. Селма се справяше с душевните терзания по същия начин, по който се справяше с домакинството. Старателно внасяше ред в душата, както почистваше и подреждаше разместените си фигурки.

Сякаш отгатнала мислите на дъщеря си, Селма каза:

– Вярата ми помага. Може би е имало причина да преживеем и това. Ние не я знаем, но Аллах я знае.

По руменината на бузите и по пламъчето в очите ѝ личеше, че е искрена. Вярата – така, както я разбираше Селма – я зареждаше с примирение, което не предизвикваше слабост, а ѝ вдъхваше сила. Дали религията даваше кураж на жените с ограничени права в създадените от и за мъжете общества, или беше още едно средство за налагане на подчинение?

На другия ден Пери отлетя за Англия. Изгаряха я куп въпроси, но тя не беше сигурна дали да търси отговорите, или да ги остави необезпокоявани.