Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

– Не може ли да почака до утре? Нали знаеш, че вече не виждам добре.

– Моля те, трябва да се обадя тази вечер.

– Добре, почакай малко – въздъхна Селма.

– И мамо...

– Какво?

– Заключи пак тетрадката след това, моля те.

– Едно по едно – отговори Селма отегчено. – Не ме обърквай.

Пери чу изтракването на оставената слушалка и забързаните, тежки стъпки на майка си. Чакаше и дъвчеше долната си устна. Далеч, далеч, под Втория мост, морето беше синьозелено, цветът на очакването. Пери зърна отражението си в прозореца и се подразни от леко отпуснатия си корем. Все пак още беше далеч от бързото стареене, от което се страхуваше. Изглежда, имаше различни начини на стареене. При някои първо повяхваше тялото, при други – умът, а при трети – духът.

В мозъка има музикална кутийка, в която се съхранява паметта – напукан емайл, натрапчива мелодия. В нея се пазят всички неща, които умът не иска да забрави, но и не смее да запомни. В стресови или травматични мигове, а понякога просто ей така, без причина, кутийката щраква, отваря се и всичко се изсипва. Ето такъв беше този миг.

– Не можах да я намеря – задъхано рече Селма.

– Опитай още веднъж моля те, и ми кажи, като я намериш – настоя Пера

– Гледах телевизия – измрънка недоволно майка ѝ, но добави: – Е, добре, изчакай още малко.

Отношенията им се бяха подобрили заради липсата на онзи, който стоеше помежду им – Менсур. Присъствието му ги отчуждаваше, отсъствието му ги сближи.

– И още нещо – побърза да каже Пери. – Откраднаха ми телефона. Затова изпрати съобщение на Аднан, но само напиши "Обади се вкъщи". Aз ще ти звънна.

– Какво става? – подозрително попита Селма. – Ширин не беше ли онова несимпатично момиче в Англия?

Пери усети как сърцето ѝ се разтуптя.

– Защо искаш да говориш с нея? – настояваше майка ѝ. – Тя не ти беше приятелка.

Тя беше най-добрата ми приятелка. Тя, Мона и аз. Трите: Грешната, Набожната и Раздвоената.

– Мамо, това беше много отдавна. Вече сме възрастни хора. Няма за какво да се безпокоиш. Ширин е забравила вече всичко.

На Пери ѝ се искаше да повярва на думите си, но знаеше, че това не беше така. Ширин беше като нея и никога не би загърбила миналото.

Оксфорд – Истанбул, 2000 г.

Един следобед посред зима Пери пристигна в Истанбул за сватбата на брат си. Соленият въздух лъхаше на море и сяра. Родният град ѝ липсваше толкова много, че колкото и самотна да се чувстваше в него, далеч от него изпитваше още по-голяма самота. За да не се отдаде на тъжни мисли, тя остави куфара и тутакси се втурна по задачи – посещения при роднини, купуване на подаръци, домашни задължения.

Веднага долови пирамидата от напрежение, издигната, докато я нямаше. Въздухът в дома на Налбантоглу беше тежък и задушен. Размяната на свадливи и заядливи реплики не беше нищо ново, но повечето дрязги бяха скорошни и възникнали във връзка със сватбата. Семейството на булката настояваше за пищна сватба, достойна за дъщеря им. Наетата зала беше сменена в последната минута с още по-голяма, което означаваше повече гости, храна и разноски. В крайна сметка и двете семейства не бяха доволни. Разменяха си любезности и комплименти, но под маската на галантността се таеше взаимна враждебност.

Сутринта в деня на сватбата Пери се събуди от приятните миризми, които се носеха из къщата. Когато влезе в кухнята, тя видя майка си с престилка на жълти маргаритки да пече три вида бюрек: със спанак, със сирене и с кайма. С нечовешки устрем Селма не спираше да чисти, да бърше прах, да търка, лакира и пере.

– Кажи на тази жена, че ще се убие от работа – обърна се Менсур към дъщеря си, докато четеше на масата лявоцентристкия вестник, за който беше абониран от край време.

– Кажи на този мъж, че неговият син се жени. Това се случва веднъж в живота – отвърна Селма.

Пери въздъхна.

– Държите се като деца. Защо не си говорите?

Баща ѝ обърна страницата, а майка ѝ разточи следващата топка тесто. Пери седеше като буфер на стола между тях. По едно време се осмели да попита:

– Как мина къносването?

В очите на майка ѝ блесна пламъче.

– Трябваше да дойдеш!

– Казах ти, че имам лекции и не мога.

– Всички питаха за теб. И ни одумваха зад гърба ми – дъщерята я няма, сина го няма... Що за семейство е това...

– Умут няма ли да дойде?

– Обеща. Сготвих любимите му манджи и всички знаеха, че ще дойде. Но в последния момент се обади и каза: "Мамо, имам важни задачи". Какви важни задачи? За глупава ли ме взима? Не го разбирам това момче.