Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

Това я озадачаваше, защото в никакъв случай не можеше да добави към качествата си "набожност" или пък "духовност". Никога не би го признала пред майка си, но имаше моменти, в които ѝ се струваше, че не вярва в нищо. По произход беше мюсюлманка. Обичаше Рамазан и Курбан Байрам. Те изпълваха сърцето ѝ с топлина и навяваха спомени за познати миризми и храни. За нея ислямът беше като спомен от детството – много личен и съкровен, но някъде далеч във времето и пространството. Като бучката захар в кафето – хем е там, хем я няма.

Пери винаги се беше чудила как така турците запомнят арабските молитви, без да знаят какво означават. Турски или английски, тя обичаше думите. Държеше ги в ръцете си като яйца, които се канеха да се излюпят, и малките им, изпълнени с живот сърчица туптяха в дланите ѝ. Проучваше скрития им и явен смисъл, проверяваше етимологията им. За безбройните вярващи думите на молитвите не бяха толкова обект на тълкуване, колкото на имитиране, нещо като ехо без начало и край, в което не мисленето беше важно, а повтарянето. В закътаната прегръдка на вярата някои намираха отговорите, като не задаваха въпроси, други продължаваха напред, като се предаваха.

Пери написа в господодневника: "Вярващите предпочитат отговорите пред въпросите и яснотата пред несигурността. Същото се отнася и за повечето атеисти. Странно, но когато стане дума за Бог, за когото не знаем почти нищо, малцина от нас казват: "Не знам".

Оксфорд, 2000 г.

Пери говореше редовно с баща си по телефона, като умишлено звънеше в часове, когато беше вероятно той да вдигне телефона. Днес се обади от улична будка и вдигна майка ѝ.

– Периджим! – зарадва се тя, но бързо смени тона. – Ще дойдеш на сватбата на брат си, нали?

– Да, мамо. Нали ти казах, че ще дойда.

– Тя е истински ангел, казвам ти.

– Кой?

– Как кой? Булката, глупаче.

Селма беше улисана в подготовката на сватбата и преувеличаваше достойнствата на бъдещата си снаха, което беше непонятно за Пери.

– Радвам се. Семейството ни има нужда от ангел – каза тя.

Пери долови намеците в комплиментите на майка си, като бонбони с гранясал вкус в лъскава опаковка. Момичето беше набожно, добродушно и послушно, тоест дъщерята, която Селма никога не е имала.

– Какво искаш да кажеш, Пери?

– Нищо.

Селма въздъхна.

– Трябва да си тук за къносването.

Сватбата се подготвяше от семейството на младоженеца, а къносването преди тържеството беше задължение на семейството на булката.

– Мамо, говорихме вече за това. Мога да дойда само за сватбата.

– Не може така. Хората ще ни одумват. Трябва да си дойдеш по-рано.

Пери въздъхна. Все още се учудваше на светкавичното умение, с което Селма разваляше настроението ѝ, сякаш само тя знаеше къде точно да стисне сърцето ѝ, за да закипи кръвта ѝ.

– Не мога да отсъствам от лекции – заяви категорично Пери.

Разговорът им съвсем се вгорчи заради взаимните обвинения в себичност. След като затвори, Пери усети надигащо се чувство на негодувание към всичко, което си бяха казали и премълчали, към това, което се бе прекършило завинаги.

През нощта спа на пресекулки. Събуди се с ужасно главоболие, предвещаващо мигрена. Прерови чекмеджетата, но не намери болкоуспокояващи. Разтри слепоочията си и притисна дъното на едно кенче към пулсиращото си дясно око. Това винаги помагаше. Легна и се сви на кълбо. Не очакваше да заспи, но скоро се унесе.

Градина с чворести дървета. Сама, с рокля, която се

вееше от бриза, Пери се разхождаше бавно сред тях. До

един поток тя видя огромен дъб. На един от клоните

висеше кошница с бебе с тъмно петно, закриващо

половината му лице. Пери с ужас забеляза, че дървото

гори, а пламъците пълзят нагоре.

Грабна една кофа и започна да я пълни на потока. Скоро

водата беше навсякъде, заля краката ѝ и се надигна като

въртоп. Погледна нагоре, но бебето вече го нямаше.

Буйният поток го беше отнесъл. Пери изкрещя, защото

осъзна, че е допуснала да се случи нещо ужасно,

необратимо лошо.

Чу се чукане. Тихо, но настойчиво. Пери отвори очи. Не беше сигурна дали все още сънува, или не. От коридора се чу глас:

– Aз, съм, Ширин! Изкара ми ума! Добре ли си?

Пери седна, мигайки объркано.

– Добре съм.

Гърлото я дереше като сухи листа. Беше уплашена, че е викала достатъчно силно, за да се чуе в съседната стая.