Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

– Нали щеше да идва някакъв гадател? – попита гаджето на журналиста с дрезгав глас на пушач.

Всички знаеха, че е притеснена от клюката в един уебсайт за романтичната вечеря на приятеля ѝ с бившата му жена и за намеците, че може би отново ще се съберат.

– Трябваше да дойде преди час – каза домакинът. – Сигурно има задръстване.

Американският мениджър побърза да се пошегува:

– Е, щом и ясновидците не знаят по кой път в Истанбул да минат...

– Той е страхотен, ще видиш – отговорът на домакина включваше и турски, и английски думи. – Говори се, че е предсказал финансовата криза!

– Май наистина всички трябва да се консултираме с ясновидци, след като политическите експерти са безполезни, а финансовите – още по-зле – включи се пиарката.

Водена от някакъв импулс, Пери стана от масата и помоли да я извинят.

– Да не би отново да те отегчихме? – попита архитектът над чашата с питието си, очите му блестяха.

Дребнав и заядлив по природа, той не беше забравил предизвикателните ѝ думи. Пери го погледна.

– Просто ще звънна по телефона, за да проверя как са децата.

– Разбира се – каза домакинът. – защо не отидеш горе в кабинета ми? Там ще говориш на спокойствие.

Пери взе мобилния телефон на съпруга си и се качи на първия етаж, чувайки през цялото време гласовете от трапезарията.

Кабинетът беше с прозорци от пода до тавана, от които се разкриваше великолепна гледка към Босфора. С кожена ламперия, дървен таван, огромна маса от махагон и мрамор, фотьойли с високи облегалки с цвят на жълтък, антични произведения на изкуството и скъпи картини, той приличаше по-скоро на частен салон на екстравагантен мафиотски бос.

В единия ъгъл бяха подредени снимки на бизнесмена – с политици, знаменитости и олигарси. Пери забеляза порцелановата усмивка на бивш диктатор от Близкия изток, който се здрависваше с домакина пред импозантна бедуинска палатка. От съседната снимка гледаше каменното лице на покоен централноазиатски автократ, известен с това, че украсил родния си град със собствените си портрети и че преименувал един месец на себе си и един на майка си. Пери пое дълбоко дъх и задържа въздуха, все едно беше цигарен дим. Какво правеше в този палат, построен от таен и сенчест бизнес? Почувства се като камъче в река, носено безспирно от течението. Ако професор Азър беше тук, щеше да се усмихне и да каже: "Няма мъдрост без любов. Няма любов без свобода. И няма свобода, ако не дръзнем да си тръгнем от онова, в което сме се превърнали".

Сякаш за да избяга от мислите си, Пери набра номера вкъщи. Облегна чело на прозореца и се зае да изучава гледката навън, докато чакаше майка си, която беше при децата, да вдигне. Зад стъклото, под невероятно яркия полумесец на луната, се простираше градът – къщите бяха склонили глави, сякаш си шепнеха тайни, улиците се виеха по стръмните хълмове, последните чайни затваряха и клиентите си тръгваха. Чудеше се какво ли правеха децата, които откраднаха чантата ѝ? Спяха ли вече, дали си бяха легнали гладни? Дали не сънуваха как ги гони – луда жена с високи обувки в ръка?

Селма вдигна на четвъртото звънене.

– Свърши ли вечерята?

– Не още – каза Пери. – Момчетата добре ли са?

– Разбира се, защо да не са? Прекараха си добре с баба и сега спят.

– Вечеряха ли?

– Мислиш ли, че ще ги оставя гладни? Сготвих мантъ [9] Ястие от домашно приготвени кнедли с плънка от месо. – Бел. прев. и излапаха всичко като невидели. Горките ми те, явно им е липсвало.

Пери не беше наследила кулинарните способности на Селма и долови упрека в гласа ѝ.

– Благодаря. Знам, че е било много вкусно.

– Няма защо. Ще се видим утре. Сигурно ще съм заспала, когато се приберете.

– Мамо, искам да те помоля за нещо.

Чу се шумолене – майка ѝ преместваше слушалката на лявото си ухо, с което чуваше по-добре. Видимо се беше състарила след смъртта на мъжа си. Странно, но въпреки всичките години на враждебност, Селма рухна в деня, в който Менсур умря, сякаш битката с него я беше поддържала жива.

– В спалнята, във второто чекмедже, има една тетрадка. Тюркоазена. С кожени корици.

– Онази от баща ти – в гласа на Селма се прокрадна горчива нотка.

Дори след толкова години тя все още се чувстваше засегната от връзката между баща и дъщеря. Смъртта на Менсур не промени чувствата ѝ. Човек може да завижда на мъртвите заради влиянието им върху живите.

– Да, мамо. Ключът е в долното чекмедже. Под хавлиените кърпи. На последната страница е телефонът на Ширин. Би ли ми го издиктувала?