Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

– Няма да си тръгна, докато не се уверя със собствените си очи.

Пери бавно се надигна от леглото и отвори вратата. Ширин беше с прасковена копринена пижама и с маска за сън в същия свят, вдигната на челото. Около негримираните ѝ очи имаше слой крем и те изглеждаха по-тъмни и по-малки.

– Викаше като във филм на ужасите. Нали ги знаеш ония неми героини, които, като видят психопат, тичат нагоре по стълбите, вместо да отворят вратата и да избягат оттам.

– Извинявай, че те събудих.

– Няма нищо – Ширин скръсти ръце на внушителния си бюст. – Често ли имаш кошмари?

– Понякога... – Пери се загледа в някакво петно на мокета, което не беше виждала преди. – Глупави сънища.

– Повтарят ли се?

– Ами... да.

Ширин прибра кичур коса зад ухото си и заяви с глас, който не търпеше възражение.

– Нагледала съм се на всякакви луди в семейството ми и аз самата съм куку. Така че картинката ми е ясна.

– Да не би да искаш да кажеш, че съм луда?

– Може и да нямаш диагноза, но викът ти беше доста страшен. Ако имаш психически проблем, трябва да се погрижиш за него.

– Нямам проблем!

– Ооо! – изстена Ширин, сякаш я прониза стрела. – Не разбирам защо хората се засягат от думата "психически"? Сигурно нямаше да реагираш така на думата "хемороидически".

– Хемороиден – поправи я Пери.

– Както и да е – Ширин се загледа в залепените на стената листчета с думи и отбеляза: – Момичето-речник!

Луната се промушваше през малките прозорчета и хвърляше сенки с форма на неправилни четириъгълници върху лицата им.

– Виж много мило, че дойде да провериш как съм, но вече съм добре – каза Пери. – Малко съм изнервена, защото ще ходя на сватбата на брат ми. Не мога да си позволя да пропускам лекции, но няма как, семейството е на първо място.

– Добре, отиди на сватбата, но като се върнеш, излизай повече. Трябва да се забавляваш, млада си!

– Aз не съм като теб – каза тихо Пери.

– Искаш да кажеш, че ти харесва да си нещастна.

– Не, разбира се.

– Има два начина да се справиш с меланхолията – отбеляза Ширин. – Или сядаш на волана и натискаш педала, без да обръщаш внимание на врещящата зад теб госпожа Депресия отзад, или ѝ даваш волана и се оставяш да те тормози.

– Какво значение има, ако така или иначе ще се забиеш в някое дърво? – попита Пери.

– Друго си е, сестро, ако ти караш! Няма да се даваш на дъртата Депресия!

Усещайки, че не може да обори този аргумент, Пери се опита да смени темата по единствения начин, за който се сети.

– Между другото, онзи професор, за когото ми спомена, Азър. Видях курса му.

– Да? – Ширин леко поруменя. – Голям чаровник, нали?

– Не съм била на лекция, само прочетох информацията за курса.

– О! И? Какво мислиш?

– Изглежда интересно.

– Мога ли да ти дам приятелски съвет? – каза Ширин и се запъти към вратата. – От иранка към сестра туркиня, пиши го като част от другарството на обречените. Ако успееш да се запишеш в курса на Азър, никога не използвай думата "интересно". Мрази я. Казва, че в нея няма нищо интересно.

Ширин излезе и затвори вратата след себе си, оставяйки Пери на кошмарите ѝ.

Истанбул, 2016 г.

Десертите бяха в кристални чинии. Торта с лешников мус и шоколадов крем в средата и печени дюли с биволска сметана. Гостите избухнаха в хор – половината с комплименти, половината с оплаквания:

– Ох, сигурно съм качила едно кило тази вечер – потупа се пиарката по корема.

– Не се притеснявай, ще го свалиш, докато се прибереш – успокои я домакинята.

– Просто продължавай да спориш за политика. В тази страна така се изгарят калории – отбеляза журналистът.

Когато прислужницата се появи до нея, Пери прошепна:

– Не, благодаря.

– Добре, госпожо – отвърна тихо прислужницата с разбиране.

Но домакинята чу и се обади от своя край на масата:

– О, не, мила! Не се засегнах от противоречията в мненията ни, но ще се обидя, ако не опиташ тортата ми.

Пери отстъпи, както беше редно. Щеше да изяде и тортата, и дюлята. Не спираше да се учудва защо жените непрекъснато се насърчават да ядат и да дебелеят. Сигурно имаше общо със "закона за сравнителната естетика" – когато на едно място се съберат закръглени, закръглени всъщност няма. Вероятно е просто цинична. Сякаш чу отдавна забравените думи на Ширин: "Повярвай ми, мишле, не си достатъчно цинична".

След като домакинята остана доволна и насочи вниманието си към следващия гост, Пери надигна чашата с вино. Тази вечер пиеше повече от обикновено, но изглежда никой, включително и тя самата, не забеляза това. Граденият с години бент, който спираше пътя на нежеланите емоции към сърцето ѝ, се беше пропукал. През малкия отвор се промъкваше тъга, докато друга част от съзнанието ѝ беше нащрек за опасността и опустошителността, които можеха да последват. Трябваше бързо да намери начин да запуши пукнатината и всичко отново да дойде на мястото си.