Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

Кошмарът, който преживяваше затвореният Умут, не само че не сближи майката и бащата, а още повече ги отчужди и те се превърнаха в отявлени врагове. Менсур обвиняваше жена си. Работел по цял ден и тя трябвало да държи под око сина им, вместо да си губи времето с фанатични проповедници, които ѝ обещавали вълшебствата на рая. Ето защо не друг, а тя била виновна за сполетялото ги нещастие. Мълчаливата, спотаила омразата си, мрачна Селма беше убедена, че виновен е мъжът ѝ. Менсур бил посял семената на безбожието в ума на сина им. Всичките му бръщолевения за материализма и свободомислието ги били довели до този ужас.

С годините празната шушулка на брака им се пропука и двамата се озоваха на два отдалечени полюса. Въздухът в дома им беше задушен и тегнеше, тъй като попиваше тъгата на обитателите. На Пери ѝ се струваше, че дори пчелите и пеперудите, които влитаха през отворените прозорци, веднага изчезваха навън. Оттеглиха се и лакомите комари, тъй като се бояха, че ще поемат нещастието на Налбантоглу заедно с кръвта им. В игралните и в анимационните филми, които Пери гледаше, паяците хапеха хората и стършелите ги жилеха, но след това се превръщаха в супергерои и живееха прекрасен живот. В техния случай ставаше обратното. След съприкосновението си със съпрузите, бълхите и дървениците заприличваха на хора, съкрушени от тегобите на чувствата.

Някъде по това време Пери започна да преосмисля връзката си с Аллах. Спря да се моли, преди да заспи, нищо че майка ѝ настояваше за това. От друга страна, въпреки съветите на баща си, тя не беше безразлична към Всевишния и превърна цялата болка и горчивина, които не смееше да изрази пред родителите си, в неспирен, отправен към небето монолог.

Започна да спори с Бог.

За всичко.

Задаваше въпроси, чиито отговори бяха трудни. Питаше тихичко, така че никой да не я чуе. За безотговорността му да позволява да се случват ужасни неща на хора, които не го заслужават. Чува ли Той какво става отвъд затворническите стени и решетки? Ако не, значи изобщо не е всемогъщ. Ако да и не прави нищо, за да помогне на нуждаещите се, Той е безмилостен. Така или иначе, Господ не беше онова, което твърдеше, че е. Той беше самозванец.

Пери събра гнева, който не можеше директно да насочи към майка си и гуруто ѝ Юзюмбаз ефенди, безсилието, което не можеше да изрази пред баща си и пиянските му навици, тъгата, която не можеше да сподели с Умут, и непоносимостта, която изпитваше към по-малкия си брат, омеси всичко това на лепкаво тесто и обгърна с него мислите си за Господ. Опече сместа във фурната на ума си, докато тя се надигна, напука се в средата и се препече в краищата. Приятелите ѝ бяха лекомислени и безгрижни като хвърчила, играеха на улицата, шегуваха се и така ден подир ден, докато Наспери Налбантоглу, едно необикновено умозрително и емоционално дете, не спираше да търси Бог.

Бог. Обикновена дума с неясно значение. Бог. Толкова близо, че е наясно с всичко, което вършиш – или дори възнамеряваш да извършиш, и все пак недостижим. Пери беше решена да намери отговор на терзанията си, тъй като поради някаква своя странна логика тя вярваше, че събере ли майчиния си Създател и бащиния си Създател, между тях ще се възкреси хармония. Постигането на споразумение за онова, което Бог е и което не е, би довело до намаляване на напрежението в дома на Налбантоглу, пък и на напрежението в цял свят.

Бог беше лабиринт без упътване, окръжност без център, пъзел с непасващи парченца. Ако Пери разрешеше тази загадка, тя щеше да даде смисъл на безсмислието, разум на безумието и ред в хаоса и може би щеше да се научи и как да бъде щастлива.

Истанбул, 80-те години

– Ела, седни, миличко – кимна Менсур на дъщеря си в една от редките вечери, когато беше без приятели на масата.

Пери веднага се настани до него. Той ѝ липсваше много. Независимо че живееха в една и съща къща, напоследък той беше затворен, погълнат от собствените си мисли, като сянка на мъжа, който беше преди арестуването на Умут.

– Ще ти разкажа една история – подхвана Менсур. – Живял някога в Истанбул свирач на тръстикова флейта. Бил от онези, свободомислещите суфи. Зърнел ли някъде бутилка ракъ или вино, веднага сгълчавал хората около нея: "Не знаете ли, че и капка от това питие е грях?" После отварял бутилката, топвал пръст и след малко го изваждал. Пръстът капел и той заявявал: "Ето, измъкнах капката на греха. Сега можем спокойно да пием".