Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

Той вдигна долнището на пижамата с треперещи ръце и полицаите си тръгнаха, отвеждайки брат ѝ.

Не видяха Умут седем седмици, които той прекара в строг тъмничен затвор. Обвиниха го, че е член на нелегална комунистическа организация, и след като беше съблечен гол, с превръзка на очите, вързан за металната рамка на едно легло и подложен на електрически шокове, той призна, че притежава пистолет. А когато закачиха електродите за тестисите му и удвоиха волтажа, призна, че е и ръководител на тайно ядро, което планирало убийството на държавници. Острата миризма на изгоряла плът, медният мирис на кръв и киселата воня на урина парела в очите, а главният инквизитор Маркуч Хасан (псевдонимът му идвал от изобретателната техника за мъчения с градински маркуч) дъвчел ли, дъвчел канелена дъвка...

Умут припадал и всеки път бил свестяван с ледена вода, после накисван в кофи със солен разтвор за по-голяма проводимост. Сутрин мажели раните му с мехлем, за да продължат да го мъчат отново. Маркуч Хасан втривал балсама и се оплаквал от ниската заплата и дългото работно време, от дъщеря си, която избягала с по-възрастен женен мъж с дете. Влюбените гълъбчета се върнали след шест месеца засрамени и без петак в джоба. Можел да ги убие, но пощадил живота им. Като много професионални инквизитори, той бил жалостив към близките си, уважителен към шефовете и безмилостен към останалите.

В почивките Умут чувал виковете на другите затворници. Те също чували неговите. От време на време по високоговорителите гърмял химнът. При един от електрошоковете забравили да пъхнат пешкир в устата му и той прехапал езика си на две. Дълго време не можел да дъвче и гълтал храната.

Говореше се, че ужасните мъчения в затворите, местата за задържане и институциите за провинили се младежи след преврата през 1980 г. бяха понамалели, но всъщност не беше така. Старите навици умират трудно. Не че не бяха настъпили някакви промени. Биенето по петите – фалака – беше заменено с по-изисканото висене: висиш с часове на ръцете си и след това няма белези. Гасенето на цигари в тялото и изтръгването на нокти или зъби бяха отживели мъчения. Виж, електрошоковете бяха бързи, ефикасни и почти без следи. Същото се отнасяше и за храненето със собствени изпражнения, пиенето на чужда урина и престоя в септичните ями. И да търсиш, няма да намериш белези от мъчения. Какво разочарование за непримиримите журналисти или борците за човешки права от запада, които се появяваха без предупреждение.

В крайна сметка Умут беше осъден на осем години и четири месеца без право на обжалване.

След обявяването на присъдата семейството му го посещаваше редовно в затвора в покрайнините на града. Идваха по двама, в зависимост от деня – Менсур с по-малкия син, Селма с дъщеря си или Менсур с дъщеря си, но никога Менсур и Селма заедно. Заедно с десетки други хора седяха на голяма пластмасова маса, по чиято повърхност личаха следите от безброй мъчителни и тъжни предишни срещи. Посетителите – от едната страна, затворниците – от другата. Ръцете трябваше да се виждат, за да не си подават каквото и да е. Опитваха да закърпят тишината с усмивки, които не стигаха до очите, и думи, които неочаквано се изплъзваха от устата.

Един ден, когато Умут се надигна да се прибира в килията, Менсур забеляза кръв на дъното на панталона му. Петно с големината и формата на върбово листо. "Кървава кока-кола" – така наричаха мъчението. Битите и голи затворници бяха принуждавани да седнат върху бутилка от кока-кола. Изтезанието беше специален "коктейл" само за политическите затворници, заподозрените гейове и транссексуалните.

На Менсур му премаля. Не можеше да откъсне поглед от петното. Опита да се овладее, ала от гърдите му се изтръгна сподавен вик и дъхът му секна. Добре че Умут беше вече далеч и не го чу. Но Пери стоеше до баща си и го чу. За нея случилото се беше поредица от картини – все едно ням филм, който остана запечатан в паметта ѝ. От този ден насетне Менсур не ѝ позволяваше да посещава Умут. Тя седеше у дома и пишеше писма на брат си. Разказваше му забавни случки с интересни подробности, за да го разведри. Пишеше с радост, която всъщност не изпитваше, за хора, които почти не познаваше, а събитията изобщо не бяха такива, каквито ги описваше. Умут сякаш прозираше измамата и никога не отговаряше.

Пери често го сънуваше и се събуждаше с вик посред нощ. Понякога отново заспиваше, а друг път ставаше и се скриваше в гардероба, опитвайки се да си представи какво е да си в килия. Сърцето ѝ туптеше в тъмното, тясно място, въздухът ѝ свършваше, но тя си представяше, че брат ѝ е до нея, и си поемаше дъх пак и пак, и пак...