Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

Мъжът се усмихна спокойно, сякаш я беше очаквал. Отблизо изглеждаше различен – слабите му скули бяха симетрични, а дълбоко в очите му светеше младежко пламъче. Ако не изглеждаше толкова окаяно, в него можеше да се долови дори осанка на денди. Той стискаше чантата пред скута си и я галеше като отдавна изгубена любовница.

– Чантата е моя! – намери сили да извика Пери, като преглътна буцата в гърлото си.

Скитникът щракна закопчалката, обърна чантата и изсипа съдържанието: ключове, червило, молив за очи, писалка, миниатюрно шишенце с парфюм, мобилен телефон, пакетче носни кърпи, слънчеви очила, четка за коса, тампон... и кожен портфейл. Мъжът го вдигна внимателно и извади пачка банкноти, кредитни карти, дамска розова лична карта, шофьорска книжка и семейни снимки със скъпи спомени. Докато си подсвиркваше някаква весела, безгрижна мелодия като от музикална кутийка, той прибра парите и телефона. Тъкмо да хвърли портфейла, скитникът се загледа в полароидната снимка, която беше скрита в едно от отделенията. Стара реликва отпреди много години.

На снимката се виждаха мъж и три момичета. Професор със студентките си. Увити с шалове, палта и шапки, те стояха пред Бодлеанската библиотека в Оксфорд. Бяха се сгушили или заради студа, или по навик и така бяха увековечени в един от най-студените дни през онази далечна зима.

Мъжът вдигна глава и ѝ намигна, сякаш беше разпознал Оксфорд от някой филм или снимка във вестник. Или пък беше забелязал, че жената пред него е едно от момичетата на снимката напълняла и с бръчки, с по-къса и права коса, ала със същите, прикриващи тъга очи. Той захвърли полароидния спомен настрани.

Пери гледаше – само няколко секунди, не повече – как снимката лети във въздуха и след това се понесе към земята. Тя потрепери, сякаш снимката беше жива и щеше да я заболи.

Обзета от паника, тя ги заплаши, че всеки момент ще ѝ се притекат на помощ: полицията, жандармерията и съпругът ѝ. Размаха да покаже пръста с брачната си халка с горчивото съзнание, че момичето на снимката би ѝ се присмяло как парадира със семейното си положение, като че ли е някакъв амулет. Само че мъжът имаше достатъчно причини – а не само издайническото притеснение в гласа ѝ – да не ѝ вярва. Уличката беше пуста и сумрачна. Колко ли се беше отдалечила от главния път? Дочуваше колите, но шумът беше приглушен, сякаш идваше иззад стена. Обзе я страх.

Скитникът не помръдна за един мъчителен момент. Беше толкова тихо, че Пери би чула дори крачетата на някоя шмугнала се в близкия боклук мишка, която ровичка и тършува с разтуптяно, мъничко колкото шамфъстък сърце. Уличката беше далеч от царството на котките, далеч от границите на града, а в този миг и далеч от целия свят.

Съвсем спокойно мъжът извади от джоба си найлонова торбичка и изстиска в нея съдържанието на някаква тубичка. Наду торбичката и я оформи като малък балон. Усмихна се на творението си, сякаш беше идиличен стъклен глобус с перли и диаманти вместо снежинки. Покри носа и устата си, вдиша един път, два пъти и още веднъж, по-бавно. Когато вдигна глава, очите му гледаха отнесено, хем беше там, хем го нямаше. От лепилото. Чак сега Пери забеляза, че бялото им беше прорязано с червени жилки, които приличаха на пукнатини в пресъхнала земя. Вътрешният глас ѝ казваше да се върне при дъщеря си и колата, но тя стоеше, сякаш лепилото беше стигнало до краката ѝ, прилепвайки я към мястото.

Скитникът подаде торбата на едно от момичетата, което от желание почти я изтръгна от ръцете му и вдиша шумно. Другото дете чакаше нетърпеливо и нервно реда си. Лепилото беше любимо забавление на просяците и малолетните проститутки. То беше вълшебното килимче, което ги понасяше като светлина, като перца над покриви, куполи и небостъргачи в далечна страна, без страх и повод за страх, без болка, затвори и сводници. Те оставаха в този рай колкото може по-дълго, лапаха златно грозде и гризяха сочни праскови. Далече от глада и студа преследваха човекоядци, присмиваха се на великани и пъхаха джиновете обратно в бутилката, от която се бяха измъкнали.

Като всички сладостни преживявания, и това си имаше цена. Лепилото разтваряше мембраната на мозъчните клетки, атакуваше нервната система, разрушаваше бъбреците и черния дроб и ги унищожаваше.

– Ще се обадя в полицията – изкрещя Пери по-високо, отколкото се налагаше. Не биваше да казвам това, помисли си тя и викна още по-високо: – Всъщност дъщеря ми вече им се обади. Ще дойдат всеки момент.