Элиф Шафак - Трите дъщери на Ева

В компанията на съмишленици Селма организираше излети до плажовете на и около Истанбул, за да убеждава жените по бикини да побързат да се разкаят, докато не станело късно да спасят душите си. "Всеки милиметър гола плът ще гори в ада." Раздаваха листовки с много правописни и граматически грешки, с изобилие на удивителни и липса на запетайки. Повтаряха безспир как Аллах не иска да вижда полуголите дъщери на Ева на публични места Нощем вятърът носеше разкъсаните мръсни листовки по опустелите плажове, а думите "прелюбодейство", "светотатство" и "вечно проклятие" се въргаляха в пясъка като сухи водорасли.

Общителната Селма стана още по-приказлива и убедителна в желанието си да привлече повече хора – и най-вече съпруга си – към лоното на праведните. Менсур обаче нямаше никакво намерение да се променя и домът на Налбантоглу беше разделен на нейна и негова територия: Дар ал-Ислам и Дар ал-харп, или зона на подчинение и зона на война.

Религията се стовари в живота им като метеор и зейналата пропаст раздели семейството на два воюващи лагера.

По-малкият син Хакан беше дълбоко религиозен, краен националист. Той застана на страната на майка си. По-големият – Умут, се опитваше да потуши конфликта и известно време запази неутралитет, макар от думите и постъпките му да личеше, че е с леви убеждения. Когато най-накрая се обяви за левичар, се оказа, че е убеден марксист.

Пери беше в неудобната ситуация между чука и наковалнята – майка ѝ и баща ѝ се бореха да я привлекат на своя страна и съревнованието на възгледите нямаше край. Момичето се вцепеняваше от мисълта, че трябва да направи окончателен избор между безкомпромисната набожност на майка си и безкомпромисния материализъм на баща си. Пери беше от хората, които се стараеха да не засегнат никого. Заобиколена от непримирими воини и безкрайни битки, тя се принуди да се държи мило, любезно и със самоналожено покорство. Никой не се досети как успя да потуши огъня в себе си и го превърна в пепел.

Бездната между родителите ѝ личеше най-много в хола. Над телевизора имаше два рафта с книги. На единия бяха книгите на баща ѝ – "Ататюрк: възраждането на нацията" от лорд Кинрос, "Великата реч" от самия Ататюрк, "Нещата, които не знаех, че обичам" от Назъм Хикмет, "Престъпление и наказание" от Достоевски. Доктор Живаго" от Борис Пастернак, сборник спомени на генерали и войници от Първата световна война и едно старо издание с разръфани от четене корици на "Рубаят" от Омар Хаям.

Вторият рафт беше съвършено друг свят. Години наред на него се мъдреха малки и големи разноцветни порцеланови кончета – понита, жребци и кобили със златни гриви и дъгообразни опашки подскачаха, галопираха и пасяха. Но те постепенно бяха изместени от книгите: "Хадитите", съставителство на Ал-Бухари, "Дисциплиниране на душата" от Ал-Газали, "Стъпка по стъпка – ръководство за молитви и молби в исляма", "Истории на пророци", "Наръчник на добрата съпруга мюсюлманка", "Добродетелите на търпението и благодарността", "Ислямско тълкуване на сънищата". Десният ъгъл беше запазен за двете книги на Юзюмбаз ефенди: "Значимостта на непорочността в аморалния свят" и "Шейтанът шепне в ухото ти". Всяка нова книга избутваше кончетата към края на рафта като към ръб на опасна скала.

Словесният и емоционален потоп в дома им объркваше невинната Пери. От всичко чуто беше ясно, че Аллах е единственият. Но тя не разбираше как свещените религиозни проповеди на майка ѝ са същите тези, срещу които негодуваше баща ѝ. Изглеждаше невъзможно да принадлежат на един и същи Бог. Ако Господ беше един, как така гледаха на Него по два съвършено различни начина? Нали бяха свързани – ако не вече с брачно ложе, то поне с брачни халки?

Винаги нащрек, Пери беше отстъпчив и любезен свидетел на безмилостните вендети на родителите си и още в крехка възраст осъзна, че няма по-болезнена кавга от семейната и че няма по-болезнена семейна кавга от кавгата за Господ.

Истанбул, 2016 г.

Само след миг забеляза децата с чантата. Просякинчетата изчезнаха светкавично, ала тя тичаше бързо и ги приближаваше. Не можеше да повярва на късмета си – ако това беше късмет. Улицата беше тясна, сумрачна, с високи каменни дувари. Пери едва си поемаше дъх, но не спираше.

Момичетата стояха до скитника, който беше взел фаса ѝ. Спря пред тях. До този момент нямаше време да се замисли, но ето че изведнъж се стъписа.