Элиф Шафак: Трите дъщери на Ева

– Проклетите западняци с техните проблеми! – продължи инспекторът. – В нашата страна всички сме щастливи. Тук няма класи. Дори не знаем какво означава това. Да сте чули някой да пита: "Извинете, коя е вашата класа?" Не сте! Всички сме мюсюлмани и турци. Една и съща религия, една и съща националност, едно и също всичко. Кое не ти е ясно?

Мъжът се приближи и се наведе към Умут, сякаш искаше да го подуши.

– На страната ѝ трябваха три военни режима, за да се сложи край на тези идиотщини. И хайде сега – пак! Мислиш ли, че ще го позволим? Книгите ти бъкат от лъжи. Написани са с отрова! Може и ти да си отровен, а?

Умут мълчеше.

– Питам те нещо, кретен такъв! Отровен ли си, или не си? – викаше полицаят с разширени от яд ноздри.

– Не съм – едва чуто отвърна момчето.

– Само че си. Имаш вид на отровен – закима убедено мъжът.

Полицаите обърнаха стаята наопаки – дюшеците, гардероба, чекмеджетата, провериха и печката. Нито едно ъгълче не остана непретършувано. Разгневиха се, тъй като не намериха онова, което търсеха.

– Проверете цялата къща! Скрили са го! – нареди инспекторът и продължи да тръска пепелта от цигарата си на пода.

– Извинете, но какво сме скрили? – осмели се да попита Менсур, както беше по пантофи, с разчорлена, оредяваща коса и омачкана раирана пижама.

– Ще ти го напъхам в задника веднага, щом го намерим. Какво се правиш, че не знаеш?

Пери се намръщи, когато чу грозните думи и стисна ръката на баща си. Тя не откъсваше поглед от Умут. Тревожеше се за него, защото беше пребледнял като чезнеща луна.

Полицаите претършуваха всички стаи, банята, тоалетната, килера с изсушената бамя и киселите краставички. Обърнаха чекмеджетата в кухнята, преровиха кутиите и изсипаха на пода приборите. От подредените рафтове с дантелени постелки не остана и следа. Измина час или повече. Първите слаби утринни лъчи се промъкнаха през оловното небе като пробиващо детско зъбче във венец.

– Проверихте ли играчките на момичето? – попита инспекторът, хвърли фаса върху килима и го загаси с петата на обувката си.

Без да вдига очи от килима с фаса, Селма подхвана:

– Ефендим, тук има някаква грешка. Нашето семейство е почтено. Ние всички сме богобоязливи хора...

Полицаят не ѝ отговори и се обърна към Пери.

– Къде са играчките ти, дете? Покажи ни.

Момичето ококори очи. Защо всички се интересуваха от играчките ѝ? И революционерите, и полицаите?

– Няма да ти кажа.

Менсур я дръпна за ръката.

– Шшт! Нека гледат. Ние нямаме какво да крием.

И без да поглежда никого, рече:

– Играчките са в сандъчето под леглото ѝ.

След няколко минути инспекторът се върна от стаята на Пери и изражението му я уплаши много повече, отколкото предметът в ръката му.

– Така, така... Я да видим какво намерихме...

Пери не беше виждала пистолет. За разлика от онези по телевизията, този беше малък и лъскав и тя се запита дали пък не беше от шоколад.

– Скрит под детското легло и под куклата. Колко удобно!

– Кълна се в светия Коран, ние не знаем нищо за това – каза Селма с плачлив глас.

– Ти, жено, не знаеш, ама синът ти знае.

– Не е мой – рече Умут с пламнало лице. – Помолиха ме да го пазя няколко дни. Утре щях да им го върна.

– Кои са те? – попита инспекторът с предоволен глас.

Умут пое дъх и не отговори.

Отвън се разнесе зовът на мюезина от близката джамия: "Няма друг Бог, освен Аллах. Молитвата е по-добра от съня".

– Добре, да тръгваме. Водете го! – заповяда инспекторът.

Менсур гледаше пистолета с вцепенено лице и нареждаше:

– Моля ви, станало е недоразумение. Моето момче е добро момче... Той не би наранил никого...

Полицейският началник се беше запътил към вратата, когато се обърна на токове.

– Все същите глупости! – прекъсна го полицаят. – Не държите под око децата си и те се забъркват с безбожните комунисти в какви ли не лайна. А когато е вече късно, хленчите и се молите. Моля ви се така, моля ви се онака... Защо правите деца, след като не можете да се грижите за тях, глупаци такива. Не можете ли да си го държите в гащите?

Инспекторът дръпна пижамата на Менсур до коленете и той остана по снежнобели, макар и поизносени гащи. Двама от полицаите се изсмяха, а останалите не реагираха. Пери усети как пръстите, с които баща ѝ я стискаше за ръката, се отпуснаха и олекнаха, като пръсти на мъртвец, подложен на аутопсия. Обожаваният от нея баща, нейният идол, на когото толкова се възхищаваше и когото обичаше безусловно от деня, в който беше произнесла първата си дума, нейният баща мълчеше и се срамуваше.