Хулио Кортасар - Игра на дама

— Орасио си е все същият — каза Хекрептен. — Не му обръщай внимание, Травълър.

— Непоносимо меки сме, Ману. Приемаме във всеки момент действителността да изтича като най-обикновена вода между пръстите ни. Държали сме я в ръцете си, почти съвършена, като дъга, която прескача от палеца към кутрето. А трудът, за да се постигне това, времето, което е необходимо, заслугите, които трябва да натрупаш… Хоп, съобщават по радиото, че генерал Писотели направил изявление. Капут. Всичко капут. „Най-сетне нещо сериозно“, мисли момичето с поръчките или ей тази, или може би самият ти. И аз, за да не помислиш, че се смятам за безгрешен. Знам ли къде е истината? Само че тази дъга, подобна на жабче между пръстите, много ми харесваше. А този следобед… Виж, въпреки студа ми се струваше, че започвахме да правим нещо насериозно. Талита например, със своя необикновен подвиг да не падне на улицата, ти там и аз… Човек е чувствителен към някои неща, по дяволите.

— Не знам дали те разбирам — каза Травълър. — Това за дъгата май не е зле. Но защо си толкова нетолерантен? Живей, братче, и остави хората да живеят.

— Сега, след като си поигра достатъчно, вдигни гардероба от леглото — каза Хекрептен.

— Осъзнаваш ли? — каза Оливейра.

— Е, да — съгласи се Травълър.

— Quod erat demostrandum 225, момче.

— Quod erat — каза Травълър.

— А най-лошото е, че всъщност изобщо не сме започвали.

— Как така? — каза Талита, като отметна коса назад и погледна дали Травълър е доближил достатъчно шапката.

— Ти не се нервирай — посъветва я Травълър. — Обърни се полека, протегни ръка, така. Чакай, сега ще я побутна още малко… Нали ти казах? Готово.

Талита хвана шапката и си я нахлупи с едно движение. Долу се бяха събрали две момчета и една госпожа, които говореха с момичето за поръчките и гледаха към моста.

— Сега хвърлям пакета на Оливейра и край — каза Талита, която се чувстваше по-сигурна с шапка на главата. — Дръжте здраво дъските, да не стане нещо.

— Ще го хвърлиш ли? — каза Оливейра. — Със сигурност няма да улучиш.

— Остави я да опита — каза Травълър. — Ако пакетът изхвърчи на улицата, дано да фрасне по тиквата оная гадна кукумявка Де Гутусо.

— А, и на теб ли не ти харесва? — каза Оливейра. — Радвам се, защото аз не мога да я трая. А ти, Талита?

— Аз бих предпочела да ти хвърля пакета — каза Талита.

— Сега, сега, струва ми се обаче, че много бързаш.

— Оливейра има право — каза Травълър. — Да не я оплескаш точно накрая, след целия този труд.

— Ама ми е топло — каза Талита. — Искам да се връщам, Ману.

— Не си толкова далече, а и няма да останеш така. Човек би си помислил, че ми пишеш писмо от Мату Гросу.

— Казва го заради матето — каза Оливейра на Хекрептен, която гледаше гардероба.

— Още дълго ли ще си играете? — попита Хекрептен.

— Не — каза Оливейра.

— Слава Богу — каза Хекрептен.

Талита беше извадила пакетчето от джоба на халата и го люлееше напред-назад. Мостът започна да вибрира, Травълър и Оливейра го стискаха с всички сили. Талита се умори да люлее пакета и замахна с ръка, като се държеше с другата.

— Не прави глупости — каза Оливейра. — По-бавно. Чуваш ли ме? По-бавно.

— Ето го! — провикна се Талита.

— По-леко, ще паднеш долу!

— Все ми е тая! — извика Талита и хвърли пакета, който влетя с пълна скорост в стаята и се разби в гардероба.

— Великолепно — каза Травълър, който гледаше Талита, сякаш искаше да я удържи на моста само със силата на погледа си. — Прекрасно, любима. По-чисто не можеше и да бъде. Ето това беше demostrandum.

Мостът полека-лека престана да се люлее. Талита се хвана с две ръце и наведе глава. Оливейра виждаше само шапката и косата, разпиляна по раменете й. Вдигна очи и погледна Травълър.

— Ако нямаш нищо против — каза, — аз също мисля, че по-чисто не можеше и да бъде.

„Най-сетне — помисли Талита, докато гледаше паважа и тротоарите. — Всичко друго е по-добро от висенето тук, между двата прозореца.“

— Можеш да направиш две неща — каза Травълър. — Да продължиш напред, което е по-лесното, и да влезеш при Оливейра, или да се върнеш назад, което е по-трудното, и да си спестиш стълбите и пресичането на улицата.

— Нека дойде тук, горкичката — каза Хекрептен. — Лицето й е цялото в пот.

— Децата и лудите — каза Оливейра.

— Нека си почина за минутка — каза Талита. — Май малко ми се вие свят.

Оливейра легна на прозореца и й подаде ръка. Талита трябваше да се доближи само половин метър, за да го хване за ръката.