Хулио Кортасар - Игра на дама

— Сложи ми пломба от пластмаса — каза Хекрептен.

— Ужасна жега — каза Талита. — Ману каза, че ще ми донесе шапка.

— Ами, как не — каза Оливейра.

— Ако нямаш нищо против, да ти хвърля пакетчето и да се връщам — каза Талита.

Оливейра погледна моста, измери с поглед прозореца, като разтвори неопределено ръце, и поклати глава.

— Кой знае дали ще улучиш — каза. — От друга страна, сърце не ми дава да те държа тук в този ледников мраз. Не усещаш ли ледени висулки в косите и ноздрите?

— Не — каза Талита. — Ледените висулки да не са нещо като кризисния пик?

— Донякъде — каза Оливейра. — Това са две неща, подобни откъм своето различие, донякъде като Ману и мен, ако се замислиш. Ще признаеш, че проблемите с Ману идват оттам, че си приличаме твърде много.

— Да — каза Талита. — Понякога е доста неприятно.

— Маслото се е разтопило — каза Хекрептен, която мажеше филия черен хляб. — Маслото при тази жега, каква мъка.

— Именно в това се корени най-лошата разлика — каза Оливейра. — Най-лошата от всички най-лоши разлики. И двамата с черни коси, с лица на буеносайрески гуляйджии, с едно и също презрение към едни и същи неща, и ти…

— Е, аз… — каза Талита.

— Няма защо да се измъкваш — каза Оливейра. — Факт е, че ти по някакъв начин се добавяш към нас двамата, за да увеличиш приликата и следователно разликата.

— На мен не ми се струва, че се добавям и към двамата — каза Талита.

— Какво знаеш ти? Какво можеш да знаеш ти? Ти си стоиш в стаята, живееш си, готвиш си, четеш си енциклопедията за самообразование, вечерта отиваш в цирка, тогава ти се струва, че си само там, където си в момента. Никога ли не си се заглеждала в дръжките на вратите, в металните копчета, в парченцата стъкло?

— Да, заглеждам се понякога — каза Талита.

— Ако гледаш добре, ще видиш, че навсякъде, там, където най-малко подозираш, има образи, които копират всички твои движения. Аз съм много чувствителен към подобни идиотщини, повярвай.

— Ела вземи млякото, че вече направи каймак — каза Хекрептен. — Защо винаги говорите за странни неща?

— Ти ми придаваш прекалено голямо значение — каза Талита.

— О, това човек не го решава сам — каза Оливейра. — Има цял един ред неща, които не са ни подвластни, и те са винаги досадни, макар и важни. Казвам ти го, защото е голяма утеха. Например аз исках да пия мате. Сега пристига тая и прави кафе с мляко, без никой да я е молил за това. Резултатът е, че ако не го изпия, млякото щяло да направи каймак. Не че е важно, ама е малко кофти. Загряваш ли какво ти казвам?

— О, да — каза Талита, като го гледаше в очите. — Наистина приличаш на Ману. И двамата умеете да говорите толкова добре за кафето с мляко и за матето, че човек накрая осъзнава, че всъщност кафето с мляко и матето…

— Точно така — каза Оливейра. — Всъщност. Та да се върнем към това, което казвах по-рано. Разликата между Ману и мен е, че сме почти еднакви. При подобни пропорции разликата е неизбежен катаклизъм. Приятели ли сме? Да, разбира се, но аз никак не бих се учудил, ако… Обърни внимание, че откакто се познаваме — мога да ти го кажа, защото ти вече го знаеш — само се нараняваме. На него не му харесва, че аз съм, какъвто съм, само да започна да изправям пирони и виж го каква каша забърква, като между другото намесва и теб. На него обаче не му харесва да съм, какъвто съм, защото всъщност много от нещата, които ми хрумват, много от нещата, които правя, като че ли му ги измъквам изпод носа. Преди той да си е помислил за тях и хоп, готово. Чук, чук, той се показва на прозореца, а аз вече изправям пироните.

Талита погледна назад и видя сянката на Травълър, който слушаше, скрит между скрина и прозореца.

— Добре де, няма защо да преувеличаваш — каза Талита. — На теб не биха ти хрумнали някои неща, които му хрумват на Ману.

— Например?

— Изстива ти млякото — каза Хекрептен жално. — Искаш ли да ти го притопля малко, скъпи?

— Направи крем за утре — посъветва я Оливейра. — Ти продължавай, Талита.

— Не — каза Талита с въздишка. — За какво. Много ми е горещо и ми се струва, че започва да ми се вие свят.

Усети потрепването на моста, когато Травълър го яхна до самия перваз на прозореца. Той полегна напред, като опря гърди на дъската, и постави върху нея една сламена шапка. С помощта на дръжката на четката за прах започна да я побутва сантиметър по сантиметър.

— Ако се отклони дори мъничко — каза Травълър, — сигурно ще падне на улицата, а да слизам да я взема ще бъде много сложно.