Хулио Кортасар - Игра на дама

— В джоба ми са — каза Талита. — Хвърли ми най-сетне въжето. Изнервям се, повярвай.

— От студа е — каза Оливейра и размаха въжето като гаучо. — Внимавай да не изгубиш равновесие. По-добре да те уловя с примката, така ще сме сигурни, че ще успееш да хванеш въжето.

„Любопитно е — помисли си Оливейра, като видя въжето да прелита над главата й. — Всичко се подрежда чудесно, ако на човек наистина му се иска. Единственото фалшиво нещо в цялата работа е анализът.“

— Вече стигаш — обяви Травълър. — Застани така, че да можеш да вържеш добре двете дъски, малко са се раздалечили.

— Ти виж колко добре я улових с примката — каза Оливейра. — Ето виж, Ману, няма да отречеш, че мога да работя с вас в цирка.

— Удари ме по лицето — оплака се Талита. — Въжето боде ужасно.

— Нахлупвам една тексаска шапка, излизам, свиркам си и хващам всичко живо с ласо — предложи Оливейра ентусиазирано. — Овации от трибуните, успех, какъвто рядко се вижда в аналите на цирка.

— Слънчасваш — каза Травълър, докато палеше цигара. — И вече ти казах да не ме наричаш Ману.

— Не ми стигат силите — каза Талита. — Въжето е кораво, заплита се.

— Амбивалентността на въжето — каза Оливейра. — Естествената му функция, саботирана от загадъчна тенденция към неутрализация. Мисля, че на това му казват ентропия.

— Доста добре го стегнах — каза Талита. — Да го навия ли още веднъж? Все пак единият край виси.

— Да, навий го добре — каза Травълър. — Нещата, които са в повече и висят, ме подлудяват.

— Перфекционист — каза Оливейра. — Сега се прехвърли на моята дъска да изпробваш моста.

— Страх ме е — каза Талита. — Твоята дъска не изглежда толкова здрава, колкото нашата.

— Какво? — каза Оливейра обиден. — Ама ти даваш ли си сметка, че е дъска от чист кедър? Не можеш да я сравняваш с онази борова измишльотина. Просто спокойно се прехвърли на моята.

— Ти какво ще кажеш, Ману? — попита Талита, полуобърната назад.

Травълър, който се готвеше да отговори, погледна точката, в която двете дъски се допираха, и лошо завързаното въже. Яхнал своя край на дъската, той я усещаше да вибрира между краката му едновременно приятно и неприятно. Талита трябваше само да се подпре с ръце, мъничко да се засили и да се прехвърли на дъската на Оливейра. Мостът, разбира се, щеше да издържи, беше направен много добре.

— Виж, изчакай за момент — каза Травълър със съмнение в гласа. — Не можеш ли да му подадеш пакета оттам?

— Разбира се, че не може — каза учудено Оливейра. — Как можа да ти хрумне? Разваляш всичко.

— Да му го подам не мога — съгласи се Талита. — Но мога да му го хвърля, оттук това е най-лесното нещо на света.

— Да го хвърлиш? — каза Оливейра обидено. — Толкова разправии и накрая се уговарят да ми хвърлят пакета.

— Ако си подадеш ръката, ще си на по-малко от четирийсет сантиметра от пакета — каза Травълър. — Няма нужда Талита да идва дотам. Хвърля ти пакета и чао.

— Няма да улучи, както им се случва на жените — каза Оливейра, — и тревата ще се разпилее по паважа, да не говорим за пироните.

— Можеш да бъдеш спокоен — каза Талита, като бързо извади пакета. — Дори и да не падне в ръката ти, пак ще улучи прозореца.

— Да, и ще се разкъса, подът е мръсен, а аз ще пия гадно, пълно с власинки мате — каза Оливейра.

— Не му обръщай внимание — каза Травълър. — Само му хвърли пакета и се връщай.

Талита се извърна и го погледна, съмняваше се, че говори сериозно. Травълър я гледаше по начин, който тя много добре познаваше, и Талита усети как по гърба й пробягва ласка. Стисна силно пакета и пресметна разстоянието.

Оливейра бе отпуснал ръце и изглеждаше безразличен към онова, което Талита щеше или нямаше да направи. Над главата на Талита той гледаше съсредоточено Травълър, който също го гледаше съсредоточено. „Тези двамата са опънали друг мост помежду си — помисли си Талита. — Ако падна, няма и да разберат.“ Погледна паважа, погледна момичето за поръчки, което я съзерцаваше с отворена уста, две пресечки по-нататък видя да върви жена, която май беше Хекрептен. Талита изчака, подпряла пакета на моста.

— Ето — каза Оливейра. — Трябваше да се очаква, теб никой не може да те промени. Стигаш до ръба на нещата и аха да успееш да ги разбереш, но ти — не, та не, започваш да ги въртиш из ръцете си, да им четеш етикетите. Оставаш си с рекламния проспект, момче.

— И какво от това? — каза Травълър. — Защо трябва да ти играя по свирката, братче?

— Игрите си стават сами, ти си тоя, който ги спира, като бута прът в колелата.