Хулио Кортасар - Игра на дама

— Ти си приказвай, приказвай си, а после пироните ще паднат на нечия глава и ще си имам разправии.

— Хвърли ми пакетчето, а после ще си играем на гробище — каза Оливейра.

— По-добре да дойдеш да си го вземеш.

— Ама ти луд ли си, бе? Да слизам три етажа, да пресека в тази поледица и да изкача още три етажа, това дори в „Чичо-Томовата колиба“ го няма.

— Не ми казвай, че аз съм онзи, на когото се е паднало да упражнява подобно следобедно планинарство.

— Изобщо нямам такова намерение — каза добродетелно Оливейра.

— А още по-малко да ида да търся дъска в коридора към кухнята, за да я прехвърля като мост.

— Тази идея — каза Оливейра — не е никак лоша, освен това ни помага да си използваме пироните, ти от твоята страна, а аз — от моята.

— Добре, почакай — каза Травълър и изчезна. Оливейра остана и се замисли за една хубава обида, за да смачка Травълър при първа възможност. След като направи справка в гробището и хвърли кана вода върху потника си, отиде до прозореца, като се изложи изцяло на слънце. Травълър не се забави, носеше огромна дъска, която полека извади през прозореца. Едва тогава Оливейра забеляза, че и Талита държеше дъската, и я поздрави с едно изсвирване. Талита беше облечена със зелена хавлия за баня, пристегната достатъчно, за да се види, че отдолу е гола.

— Какъв си досадник — каза Травълър, пъшкайки. — В какво ни забъркваш.

Оливейра съзря своя шанс.

— Млъкни, стоножка такава, дълга десетина, най-много дванайсет сантиметра, с по чифт крака на всеки от двайсетте и един пръстена, на които е разделено тялото ти, с четири очи, а извитите като куки малки рогови челюсти на устата при ухапване пускат много силна отрова — каза Оливейра на един дъх.

— Малки рогови челюсти — изкоментира Травълър. — Обърни внимание какви думи изрича. Приятел, ако продължавам да бутам дъската навън през прозореца, в един момент земното притегляне ще ни прати двамата с Талита по дяволите.

— Виждам — каза Оливейра, — но забележи, че краят на дъската е твърде далеч, за да го хвана.

— Протегни си малко челюстите — каза Травълър.

— Не ми стига устата, приятел. Освен това много добре знаеш, че страдам от horror vacui 221. Аз съм една истинска мислеща тръстика.

— Единственото тръстиково нещо при теб е парагвайската ракия 222 — каза Травълър ядосан. — Наистина не знам какво да правим, тази дъска започва доста да тежи. Нали знаеш, че тежестта е нещо относително. Когато я носехме, беше лека като перушинка, но пък и слънцето не я огряваше както в момента.

— Вкарай я отново в стаята — каза Оливейра с въздишка. — По-добре да направим следното — аз имам друга дъска, не толкова дълга, но в замяна на това по-широка. Ще й сложа на единия край въже с примка и ще завържем двете дъски. Аз моята ще я закрепя за леглото, ти направи с твоята както намериш за добре.

— Нашата най-добре да я запънем в чекмеджето на скрина — каза Талита. — Ние ще се приготвим, докато ти донесеш твоята.

„Колко са сложни“, мислеше си Оливейра, докато отиваше да вземе дъската, подпряна в коридора между вратата на неговата стая и стаята на някакъв лечител турчин. Беше кедрова дъска, много добре ошлайфана, но на две-три места й бяха паднали чеповете. Оливейра промуши пръст през една от дупките, видя, че излиза от другата страна, и се запита дали ще може да прокара въжето през тези дупки. Коридорът беше почти тъмен (макар че по-скоро беше контраст между обляната в слънце стая и полумрака), пред вратата на турчина имаше стол, от който преливаше една облечена в черно жена. Оливейра я поздрави иззад дъската, която беше изправил и държеше като огромен (и безполезен) щит.

— Добър ден, господине — каза госпожата в черно. — Каква жега.

— Напротив, госпожо — каза Оливейра. — По-скоро какъв ужасен студ.

— Не се подигравайте, господине — каза госпожата. — Повече уважение към болните.

— Но на вас, госпожо, ви няма нищо.

— Нищо ли? Как смеете?

„Това е то, действителността — помисли Оливейра, докато държеше дъската и гледаше госпожата в черно. — Това, което всеки миг приемам като действителност и което не може да бъде, не може да бъде.“

— Не може да бъде — каза Оливейра.

— Прибирайте се, нахалник такъв — каза госпожата. — Би трябвало да се засрамите, че излизате по това време по потник.

— Марка „Масльоренс“ е, госпожо — каза Оливейра.

— Противен сте — каза госпожата.

„Това, което смятам за действителност — помисли си Оливейра, поглеждайки дъската, на която се беше опрял. — Тази витрина, подредена, обляна в светлина благодарение на петдесет-шейсет века ръце, фантазии, уговорки, съглашения, тайни свободи.“