Хулио Кортасар - Игра на дама

„Не е за вярване колко силно свиркам“, помисли си Оливейра възхитен. От долния етаж, където имаше нелегално заведение с три жени и едно момиче за поръчки, някой му подражаваше с жалки звуци — нещо средно между врящ чайник и изсвирване от беззъба уста. Оливейра беше очарован от възхищението и желанието за съперничество, които неговите изсвирвания можеха да предизвикат, затова не ги пилееше, пазеше ги за важни случаи. В часовете си за четене, между един и пет след полунощ, но не всяка нощ, стигна до объркващото заключение, че свиркането не е възлова тема в литературата. Малко автори караха персонажите си да свиркат. Практически нямаше такива. Осъждаха ги на твърде монотонен начин на изразяване (каза, отговори, изпя, извика, промърмори, изломоти, изсъска, произнесе, прошепна, възкликна и издекламира), но никога нито един герой или героиня не бяха увенчали някой велик епичен миг с величествено изсвирване, от онези, дето чупят стъклата на прозорците. Английските скуайъри подсвиркваха, за да повикат хрътките си, някои от персонажите на Дикенс подсвиркваха, за да извикат файтон. Аржентинската литература подсвиркваше много малко, което си беше срам. Затова, въпреки че Оливейра не беше чел Камбасерес, бе склонен да го определи като майстор само заради заглавията му; понякога си представяше продължения, в които подсвиркването проникваше все по-навътре във видимата и в невидимата Аржентина, омотаваше я със сияйната си нишка и за всеобщо удивление излагаше на показ долнокачествени мръвки, които твърде малко приличаха на придворната версия на посолствата и съдържанието на неделната лесносмилаема продукция на Гайнса Митре Пас 218, а още по-малко на редуващите се успехи и неуспехи на Бока Хуниорс, некрофилските култове на багуалата 219и квартала Боедо. „Мамка ти, (на един пирон), дори не ме оставят да мисля спокойно, да го еба.“ Впрочем тези представи го отвращаваха — толкова бяха лесни, макар и да беше убеден, че човек трябва да подхване Аржентина откъм срама, да издири чувството й за свян, затрупано под цял век узурпации от всякакъв порядък, както много добре обясняваха есеистите й, а за тази цел бе най-подходящо да й се покаже по някакъв начин, че човек не може да я взема насериозно, както тя претендира. Кой би имал куража да бъде шутът, който ще развенчае величието на божествената ракета? Кой би й се изсмял в лицето, за да я види как се изчервява, а може би и се усмихва като някой, който намира нещо и го разпознава? Ама виж, момчето ми, как си разваляш деня. Да видим това пиронче, май няма да се опъва като другите, изглежда доста сговорчиво.

„Какъв ужасен студ“, каза си Оливейра, който вярваше в резултатите от самовнушението. Потта се стичаше от косата към очите му; беше невъзможно да държи пирон с изкривената част нагоре, защото и при най-лекия удар с чука пиронът се изплъзваше от потните (заради студа) пръсти, отново го прищипваше и нараняваше потните (заради студа) пръсти. За проклетия слънцето огря цялата стая (това беше луната над заснежените степи и той подсвиркваше на конете, които теглеха неговия тарантас), в три часа нямаше да остане и ъгълче, непокрито от снега, и Оливейра полека-лека щеше да замръзне, докато не го завладее така добре описаната и дори предизвиквана от славянските разкази сънливост, а тялото му щеше да остане погребано в убийствената белота на мъртвешки бледите цветя на простора. Това беше добре: мъртвешки бледите цветя на простора. В този миг здраво удари палеца си с чука. Студът, който плъзна по тялото му, бе толкова силен, че трябваше да се търкаля по пода, за да се пребори със сковаването, предшестващо измръзването. Когато най-сетне успя да седне, като размахваше ръка във всички посоки, беше плувнал в пот от главата до петите, вероятно от стопилия се сняг или от онзи слаб дъждец, който се редуваше с мъртвешки бледите цветя на простора и освежаваше козината на вълците.

Травълър връзваше шнура на панталона на пижамата си и от своя прозорец виждаше много добре борбата на Оливейра със степите и снега. Тъкмо да се обърне и да отиде да разкаже на Талита как Оливейра се търкаля по пода и си тръска ръката, когато проумя, че положението е до известна степен сериозно и е за предпочитане да продължи да бъде суров и безучастен свидетел.

— Накрая излезе, мамка ти — каза Оливейра. — От половин час ти свиркам. Виж ми ръката, смазана е.

— Едва ли е защото си продавал габардин за палта — каза Травълър.

— Изправях пирони, приятел. Трябват ми малко прави пирони и трева, за да си запаря мате.