Хулио Кортасар - Игра на дама

(–98)

Талита не беше много сигурна дали Травълър се радва на репатрирането на някакъв негов приятел от младежките години, защото първото, което направи Травълър, когато научи, че някой си Орасио го връщат в Аржентина с парахода „Андреа С“, беше да изрита цирковия котарак математик и да заяви, че животът си е чисто преебаване. Както и да е, отиде да го чака на пристанището с Талита и с котарака математик, напъхан в кошница. Оливейра излезе от навеса на митницата с един-единствен лек куфар и като позна Травълър, вдигна вежди в нещо средно между учудване и досада.

— Какво ще кажеш, приятел?

— Здрасти — каза Травълър, като му стисна ръката с вълнение, каквото не беше очаквал.

— Виж сега — каза Оливейра, — да отидем до някоя скара на открито около пристанището да хапнем по някоя наденичка.

— Представям ти жена ми — каза Травълър.

Оливейра каза „Много ми е приятно“ и й протегна ръка почти без да я погледне. Но веднага попита какъв е този котарак и защо го носят на пристанището в тази кошница. Талита, обидена от отношението, го намери за определено неприятен и заяви, че се връща в цирка заедно с котарака.

— Добре — каза Травълър. — Сложи го до прозореца в трамвая, нали знаеш, че никак не обича коридора.

Щом стигнаха до скарата, Оливейра се захвана с червеното вино, наденичките и кренвиршите. Понеже разговорът не беше оживен, Травълър му разказа за цирка и как се е оженил за Талита. Представи в резюме политическата ситуация и спорта в страната, като обърна специално внимание на величието и упадъка на Паскуалито Перес. Оливейра каза, че в Париж се бил разминал с Фанхио и че патравият приличал на заспал. Травълър огладня и поръча дреболии. Хареса му, че Оливейра прие с усмивка първата аржентинска цигара и я изпуши с вид на ценител. Двамата заедно подхванаха друг литър червено и Травълър заговори за работата си, и че не е загубил надежда да намери друга, по-добра, тоест по-малко работа и по-добро заплащане, като все чакаше Оливейра да каже нещо, без да знае точно какво, каквото и да е, което да затвърди тази среща след толкова време.

— Хайде, разкажи нещо — предложи му Травълър.

— Времето — каза Оливейра — беше много променливо, но понякога имаше и добри дни. И още нещо, както много добре е казал Сесар Бруто: Ако отидеш през октомври в Париж, непременно Лувъра виж. Какво друго? А, да, веднъж стигнах до Виена. Има няколко страхотни кафенета, там дебеланите си водят кучетата и съпрузите да ядат щрудел.

— Добре, добре — каза Травълър. — Никой не те задължава да приказваш, ако нямаш желание.

— Един ден изтървах бучка захар под масата в едно кафене. В Париж, не във Виена.

— За да говори толкова за кафенета, няма смисъл човек да прекосява океана.

— Не трябват много думи за онзи, който разбира — каза Оливейра, докато разрязваше с изключително внимание навързаните кренвирши. — Такова нещо наистина няма в Града на светлината, приятел. Сума ти аржентинци са ми го казвали. Те плачат за бифтека, а дори се запознах с една госпожа, която си спомняше с носталгия за нашето вино. Според нея френското вино не става да го пиеш с газирана вода.

— Какъв ужас — каза Травълър.

— Естествено, доматите и картофите тук са по-вкусни от където и да било другаде по света.

— Ясно е — каза Травълър, — че си се отъркал в каймака на обществото.

— Понякога. В общи линии моето отъркване не им харесваше, за да използвам твоята изящна метафора. Каква влага, братче.

— А, да — каза Травълър. — Ще трябва отново да се аклиматизираш.

И продължиха в този дух още около двайсет и пет минути.

(–39)

Разбира се, Оливейра нямаше да разкаже на Травълър, че по време на престоя си в Монтевидео беше ходил из бедните квартали, беше разпитвал и разглеждал, беше изпивал по няколко чашки, за да спечели доверието на някой мургав тип. И нищо, освен че имаше купища нови сгради, а на пристанището, където беше прекарал последния час преди отплаването на „Андреа С“, плуваха много мъртви риби с обърнати нагоре кореми, а между рибите някой и друг презерватив, който лекичко се поклащаше в мазната вода. Не му оставаше нищо друго освен да се върне на парахода с мисълта, че може би Лука, може би наистина Лука или Перуджа… Всичко зависеше толкова много от божествения проблясък.

Преди да акостира в майката родина, Оливейра беше решил, че всичко минало не е минало и че само някаква измамническа хватка на ума, подобна на толкова други, би могла с лекота да направи възможна представата за бъдеще, изпълнено с вече изиграни игри. Разбра (сам на носа, на разсъмване, в жълтеникавата мъглица над залива), че нищо няма да се промени, ако той реши да държи на своето и да отхвърли лесните решения. Зрелостта, ако се предположи, че съществува такова нещо, беше в крайна сметка лицемерие. Нямаше никаква зрялост и нищо не би могло да бъде по-естествено от факта, че тази жена с котка в някаква кошница, която го чакаше до Маноло Травълър, донякъде прилича на друга жена, която (но каква полза, че бе бродил из бедните квартали на Монтевидео, бе взел такси до подножието на Ел Серо, за да направи проверки по стари адреси, възстановени от неуслужливата му памет). Трябваше да продължи, или да започне отново, или да спре — мост все още нямаше. С единствения си куфар в ръка тръгна към някаква скара на пристанището, където една нощ някакъв човек, полупиян, му бе разказвал анекдоти за гаучото китарист Бетиноти, за това как оня пеел: „Моята диагноза е проста, / зная, че няма лечение“. Мисълта, че думата диагноза се появява в текста на валс, бе неустоима за Оливейра, но сега си повтаряше стиховете като поучение, докато Травълър му разказваше за цирка, за К. О. Лаусе и дори за Хуан Перон.