Хулио Кортасар - Игра на дама

(–37)

Ядосваше се, че се казва Травълър — той, който никога не бе мърдал от Аржентина, ако не броим прескачането до Монтевидео и веднъж до Асунсион в Парагвай — столици, за които си спомняше с височайше безразличие. На четирийсет години все още продължаваше да си стои на улица „Качимайо“ и фактът, че работеше като администратор и от всичко по малко в цирка „Лас Естреляс“, не му даваше никаква надежда да обиколи света more Барнъм 208; районът, в който се подвизаваше циркът, се простираше от Санта Фе до Кармен де Патагонес с дълги престои във федералната столица, Ла Плата и Росарио. Когато Талита, любителка на енциклопедии, започнеше да се интересува от номадските култури и от народите, които се местят със стадата си, Травълър сумтеше и възхваляваше неискрено двора с мушкатата, кушетката и принципа „не напускай мястото, където си се появил на бял свят“. Между мате и мате блясваше с някоя мъдрост, която поразяваше жена му, но се виждаше, че с голяма готовност ще се остави да го убедят. Докато спеше, понякога проронваше думи за изгнание, за безотечественост, за отвъдморски пътешествия, за митнически разправии и за неточни алидади. И ако, след като се събудеха, Талита се пошегуваше с него, той започваше да я пляска отзад и после се смееха като луди и дори изглеждаше, че предателството на Травълър спрямо самия него беше добре и за двамата. Трябваше да се признае едно, а именно че за разлика от почти всичките си приятели Травълър не обвиняваше живота или съдбата за това, че не е могъл да си попътува, както му душа иска. Просто изпиваше джина на една глътка и говореше за себе си като за кретен.

— Естествено, аз съм най-доброто от пътешествията му — казваше Талита, когато й се удадеше случай, — но той е толкова глупав, че не го проумява. Аз, госпожо, съм го отнасяла на крилете на въображението до самия край на хоризонта.

Госпожата, към която се обръщаха по този начин, мислеше, че Талита говори сериозно, и отговаряше, както следва:

— Ах, госпожо, мъжете са толкова неразбираеми (sic, вместо неразбрани).

Или:

— Повярвайте, същото е при мен и моя Хуан Антонио. Винаги му го казвам, ама на него му е все тая.

Или:

— Колко добре ви разбирам, госпожо. Животът е борба.

Или:

— Не го вземайте навътре, госпожо. Здраве да има, другото минава.

После Талита го разказваше на Травълър и двамата се превиваха от смях на пода в кухнята, та чак си съдираха дрехите. За Травълър нямаше нищо по-прекрасно от това да се скрие в клозета и захапал кърпа или фланелката си, да подслушва как Талита кара госпожите от пансиона „Собралес“ и някои други от отсрещния хотел да разговарят. В миговете на оптимизъм, които при него не траеха дълго, замисляше пиеса за радиотеатър, в която да се изгаври с тези дебелани, без те да разберат, като ги накара да плачат неудържимо и да не пропускат предаването нито ден. Обаче, както и да го погледнеш, не беше пътувал, а това бе нещо като черен камък в душата му.

— Наистина е като тухла — обясняваше Травълър и си пипаше стомаха.

— Никога не съм виждал черна тухла — казваше директорът на цирка, случаен довереник на толкова силна носталгия.

— Наместила се е там заради уседналия живот. Само като си помисли човек, че е имало поети, които са се жалвали, че се усещат heimatlos 209, Ферагуто!

— Говори ми по нашенски, приятел — казваше директорът, донякъде стреснат от драматично личното обръщение.

— Не мога, шефе — мърмореше Травълър, извинявайки се тайно, задето се бе обърнал към него по име. — Красивите чуждоземни думи са като оазис, като изкачване. Нима никога няма да идем в Коста Рика? Ами в Панама, където някога галеоните на империята…? Гардел е умрял в Колумбия, шефе, в Колумбия!

— Нямаме пари — казваше директорът, като си вадеше часовника. — Аз да ходя в хотела, че моята Кука сигурно вече рие с копито.

Травълър оставаше сам в офиса и се питаше как ли се свечерява в Кънетикът. За утешение си припомняше хубавите неща в живота си. Едно от хубавите неща в живота му например беше, че една сутрин през 1940 г. влезе в кабинета на шефа си, отдел „Вътрешни данъци“, с чаша вода в ръка. Излезе уволнен, докато шефът му попиваше водата по лицето си с попивателна хартия. Това беше едно от хубавите неща в живота му, защото този месец щяха да го повишат, както и женитбата му с Талита бе друго хубаво нещо (макар и двамата да повтаряха обратното), като се има предвид, че Талита, поради дипломата си на фармацевт, бе осъдена без право на обжалване да си остарее сред превързочни материали, а Травълър се бе появил да закупи свещички против бронхит и от обяснението, за което бе помолил Талита, любовта се запени като шампоан под душ. Дори Травълър твърдеше, че се бил влюбил в Талита точно в мига, в който тя, свела очи, се опитвала да му обясни защо свещичката действа по-добре след, а не преди доброто изпразване на стомаха.