Хулио Кортасар - Игра на дама

Когато вече си тръгваше, Еманюел му извика нещо. Спря се да я изчака, изкачиха се заедно по стълбите. В магазинчето на Хабеб купиха два литра червено и се прислониха в един пасаж на улица „Л ’Ирондел“. Еманюел склони да извади изпод двете си палта пакет вестници и си направиха чудесен килим в един ъгъл, който Оливейра проучи на колебливата светлина на няколко кибритени клечки. От другата страна на портала се носеше хъркане с дъх на чесън, карфиол и евтина забрава; хапейки устни, Оливейра се изтърколи, докато не се намести възможно най-удобно в ъгъла до стената, плътно до Еманюел, която вече пиеше от бутилката и пръхтеше доволно между глътките. Да забравиш за възпитанието на сетивата, да отвориш докрай уста и ноздри и да поемеш най-лошата от миризмите, вонята на човешка мръсотия. Минута, две, три, все по-лесно, както всяка инициация. Като сдържаше гаденето, Оливейра хвана бутилката, не виждаше, но знаеше, че гърлото е омазано с червило и слюнка, тъмнината засилваше обонянието му. Затвори очи, за да се защити незнайно от какво, и изпи на един дъх четвърт литър червено вино. После запалиха цигари, опрели рамо о рамо, доволни. Гаденето се оттегляше, не беше победено, но все пак беше унизено, чакащо с наведена глава, и човек можеше да мисли за какво ли не. Еманюел изобщо не млъкваше, държеше тържествени речи между две похлъцвания, мъмреше майчински призрака на Селестен, броеше сардините, лицето й се озаряваше при всяко дръпване от цигарата и Оливейра виждаше петната мръсотия по челото й, месестите устни, изцапани с вино, триумфалната шарена кърпа на сирийска богиня, стъпкана от вражеска войска, главата, изваяна от злато и слонова кост, търкаляща се в прахта, с петна от кръв и мръсотия, но не бе изгубила неизменната диадема на червени и зелени ивици, Великата майка, захвърлена в прахта, тъпкана от пияни войници, които се забавляваха да опикават изпочупените й гърди, докато най-големият шегобиец коленичеше посред крясъците на останалите с еректирал фалос над падналата богиня, мастурбираше опрян в мрамора и оставяше спермата да се стече в очите, от които офицерите вече бяха извадили скъпоценните камъни, и в полуотворената уста, която приемаше поругаването като последен дар, преди да се изтърколи в забравата. И беше толкова естествено в мрака ръката на Еманюел да опипа ръката на Оливейра и да се опре доверчиво на нея, докато другата ръка търсеше бутилката, чуваше се гъл-гъл и доволно пръхтене, толкова бе естествено, всичко си е абсолютно лицева или опака страна, обратният знак като възможна форма на оцеляване. И въпреки че Уливейра не се дуверяваше на пиянствуту, хитър съучастник нъ Гулямътъ измамъ, нещо му подсказваше, че и там има кибуц, че зад всичко това, винаги отзад, съществуваше надеждата за кибуц. Не методична увереност, о не, стари приятелю, нищо такова, за Бога, нито in vino veritas 190, нито диалектика а ла Фихте или други лапидарни мъдрости а ла Спиноза, а единствено като приемане на гаденето, Хераклит накарал да го заровят в купчина тор, за да се излекува от воднянка, някой го беше казал същата тази нощ, някой, който вече беше сякаш от друг живот, като Пола или Вонг, хора, които той бе измъчил само защото бе поискал да установи добри взаимоотношения, да измисли отново любовта като единствения начин да влезеш някога в кибуца. В лайна до шията, Хераклит Тъмния, съвсем като тях, само че без виното — освен това, за да се излекува от воднянка. Пък може и да е това, да си в лайна до шията и също така да чакаш, защото Хераклит сигурно е трябвало да стои в лайната по цели дни и Оливейра си спомни, че според Хераклит, ако не очакваш, никога няма да срещнеш неочакваното, извий врата на лебеда, казал Хераклит, но не, разбира се, че не е казвал такова нещо, и докато отпиваше друга голяма глътка, а Еманюел се смееше в тъмното и го галеше по ръката, като че ли за да му даде да разбере, че оценява компанията му и обещанието му да вземе сардините от Селестен, Оливейра усети как като оригване от виното в гърлото му се надигаше двойното фамилно име на подлежащия на удушаване лебед, и изпита силно желание да се разсмее и да разкаже на Еманюел, но вместо това й върна бутилката, почти празна, а Еманюел започна да пее сърцераздирателно „Les Amants du Havre“, песен, която Мага пееше, когато беше тъжна, но Еманюел я пееше така трагично, фалшиво и забравяйки думите, докато галеше Оливейра, който продължаваше да си мисли, че само този, който очаква, ще може да срещне неочакваното, и като притвори очи, за да не приеме неясната светлина, която идваше откъм входа, си представи много далеч (оттатък океана или беше просто пристъп на патриотизъм?) пейзажа, толкова чист, че чак недействителен, на своя кибуц. Очевидно трябваше да се извие вратът на лебеда, макар и Хераклит да не се беше разпоредил така. Ставаше сантиментален, puisque la terre est ronde, mon amour t’en fais pas, mon amour, t’en fais pas 191, от виното и лепкавия глас ставаше сантиментален, цялата работа щеше да свърши с плач и самосъжаление както при Бабс, горкичкият Орасио, закотвен в Париж, как ли са се променили твоята улица „Кориентес“, „Суипача“, „Есмералда“, старият квартал. Но дори да влагаше целия си гняв в запалването на друга цигара, много далеч, в най-дълбоката част на очите си, продължаваше да вижда своя кибуц, не оттатък океана или може би оттатък океана, или вън, на улица „Галанд“ или на остров Пюто, или на улица „Томб Исоар“, по някакъв начин неговият кибуц бе винаги тук и не беше мираж.