Хулио Кортасар - Игра на дама

(И когато вече почти не се виждаха в края на улица „Невер“, когато май се приближаваха точно към мястото, където камионът беше блъснал Пиер Кюри („Пиер Кюри?“, бе попитала Мага, силно учудена и готова да научи нещо), те полека се обърнаха към високия бряг на реката, подпряха се на масата на някакъв букинист, макар че за Оливейра нощем масите на букинистите винаги имаха гробовен вид — редица от появили се по спешност ковчези, накацали по каменното перило, в една снежна нощ се забавляваха да пишат с пръчица RIP 185на всичките тенекиени маси, а на един полицай шегата никак не му допадна и им го каза, споменаваше неща като уважение и туризъм, това последното, без да е много ясно защо. В онези дни все още всичко беше кибуц или поне възможност за кибуц — и ходенето по улиците, и писането на RIP по масите на букинистите, и възхищението от влюбената клошарка, всичко това беше част от объркан списък от насочени срещу течението упражнения, които трябваше да направят, да издържат като изпит и да ги оставят зад гърба си. А сега беше студено и нямаше кибуц. Имаше я само лъжата, че ще иде да купи червено вино от Хабеб и ще си изфабрикува кибуц, съвсем същия като на Кублай хан, ако не обръща особено внимание на разликата между лауданума и винцето на стария Хабеб.)

— Чужденец — каза клошарката с по-малко симпатия към новия. — Испанец, а? Италианец.

— Мелез — каза Оливейра, като направи мъжествено усилие да изтърпи миризмата.

— Но вие работите, вижда се — обвини го клошарката.

— О, не. Всъщност носех книги на един старец, но от известно време не сме се виждали.

— Не е срамно, стига да не се прекалява. Аз като млада…

— Еманюел — каза Оливейра, като положи ръка на мястото, където много по-надолу трябваше да има рамо. Клошарката се стресна, като чу името си, погледна го изпод вежди, после извади огледалце от един джоб на пардесюто и си огледа устата. Оливейра се запита в резултат на каква невъобразима верига от обстоятелства клошарката е с изрусени коси. Операцията червене на устните с остатъци от червило я беше погълнала изцяло. Имаше време още веднъж да помисли за себе си като за идиот. Да сложи ръка на рамото й след случката с Берт Трепа. С резултатите, които бяха публично достояние. Заслужаваше да се самонарита по задника, така че да го обърне с хастара навън като ръкавица. Кретен, идиот, тъп нещастник, RIP, RIP. Malgré le tourisme. 187

— Откъде знаете, че се казвам Еманюел?

— Не си спомням вече. Сигурно някой ми е казал.

Еманюел извади тенекиена кутийка от хапчета „Валда“, пълна с розови топчета пудра, и започна да търка едно в бузата си. Ако Селестен беше тук, беше сигурно, че. Разбира се, че. Селестен, неуморен. Дузини консерви сардина, le salaud 188. Изведнъж се сети.

— А — каза.

— Вероятно — съгласи се Оливейра, като се скри, доколкото можа, в облак дим.

— Много пъти съм ви виждала заедно — каза Еманюел.

— Понаминавахме насам.

— Но тя говореше с мен само когато беше сама. Много добро момиче, малко щуро.

„За това се разписвам“, помисли си Оливейра. Слушаше Еманюел, която си спомняше все по-добре — пакетче захаросани ядки, бял пуловер, който можеше да се носи още дълго време, прекрасно момиче, което не работеше, нито си губеше времето в преследване на някаква диплома, доста щуро понякога, пилееше франкове, за да храни гълъбите на остров Сен Луи, понякога беше толкова тъжна, друг път умираше от смях. Понякога беше лоша.

— Скарахме се — каза Еманюел, — понеже ми каза да оставя Селестен. Не дойде повече, но аз много я обичах.

— Много ли пъти е идвала да говори с вас?

— Това не ви харесва, нали?

— Не е там работата — каза Оливейра, като погледна към другия бряг.

Но работата беше именно там, понеже Мага му бе доверила само част от отношенията си с клошарката и той стигнало елементарно обобщение и т.н. Ретроспективна ревност, виж Пруст, изтънчено изтезание and so on 189. Май щеше да вали, върбата сякаш висеше във влажния въздух. В замяна на това нямаше да е толкова студено. Като че ли добави нещо от рода на „Никога не ми е говорила много за вас“, защото Еманюел се засмя доволно и злобно и продължи да втрива розовото прахче с доста черния си пръст, от време на време вдигаше ръка и се потупваше по сплъстената коса, вързана с вълнена кърпа на червени и зелени райета, всъщност беше шал, изваден от кофата за боклук. Да, трябваше да си ходи, да се качи в града, толкова беше близо, шест метра по-нагоре, започваше точно от другата страна на перилото, което го отделяше от Сена, отвъд тенекиените маси RIP, където гълъбите си говореха, настръхнали в очакване на първите меки, безсилни слънчеви лъчи — бледия грис, който в осем и половина се посипва от едно надвиснало небе, но който не се посипваше, вероятно защото както винаги имаше намерение да ръми.