Хулио Кортасар - Игра на дама

Dont acte. 175

(–121)

Улица „Дофин“ не беше далече, може би си струваше да надникне и да провери онова, което беше казала Бабс. Разбира се, Грегоровиус знаеше от самото начало, че Мага, каквато си беше луда, щеше да отиде да види Пола. Милосърдие. Самарянката Мага. Прочетете „Кръстоносецът“. Нима сте оставили денят да мине без нито едно добро дело? Беше смешно. Всичко беше смешно. Или по-скоро съществуваше един голям смях и това наричаха История. Да стигне до улица „Дофин“, да почука леко на вратата на последния етаж и да се появи Мага, по-точно казано nurse 176Лусия, не, наистина беше прекалено. С легенче в ръка или с иригатор. Не можете да видите болната, много е късно, тя вече спи. Vade retro 177, Асмодей. Или пък ще го пуснат да влезе, ще му поднесат кафе, не, това е още по-лошо, и по някое време ще започнат да плачат, защото сигурно е заразително, ще си плачат тримата, докато не си простят, и тогава може да се случи всичко, обезводнените жени са нещо ужасно. Или пък ще го накарат да отброи двайсет капки беладона, една по една.

— Аз всъщност би трябвало да отида — каза Оливейра на една черна котка на улица „Дантон“. — Някакво естетическо задължение, да допълня картината. Три, Числото. Но да не забравяме за Орфей. Може би ако си обръсна главата, ако я поръся с пепел. Да се явя с паничка за събиране на милостиня. О, жени, вече не съм онзи, когото познавахте. Комедиант. Мим. Нощ на емпуси 178, на лами, злокобна нощ, край на голямата игра. Колко е уморително през цялото време да си все същият. Неизбежно. Никога няма да ги видя, писано е. О toi que voilà, qu’as tu fait de ta jeunesse! 179Инквизитор, това момиче наистина ги ръси едни такива… Във всеки случай, самоинквизитор, et encore 180… Много точна епитафия: Твърде мек. Но меката инквизиция е ужасна — да те измъчват с нишесте, да разпалват клади от тапиока, подвижни пясъци, прикритата, засмукала медуза. Засмитата, прикрукала медуза. И в крайна сметка твърде много състрадание, аз, който се смятах за неспособен на такова нещо. Не може да се иска това, което аз искам, по начина, по който аз го искам, и отгоре на всичко да споделяш живота си с други. Трябва да умееш да бъдеш сам и толкова искане да свърши своето, да ме спаси или да ме убие, но без улица „Дофин“, без мъртвото момченце, без Клуба и всичко останало. Не си ли съгласен, приятел?

Котката не каза нищо.

Близо до Сена не беше толкова студено, колкото по улиците, и Оливейра вдигна яката на канадката си и отиде да погледа водата. Понеже не беше от онези, които се хвърлят, потърси някой мост, за да се прислони отдолу и да помисли малко за оная работа с кибуца, от известно време му се въртеше мисълта за кибуца, кибуца на желанието. „Любопитно е как изведнъж подобна фраза се пръква ей така и няма смисъл, кибуц на желанието, докато на третия път започва полека-лека да се изяснява и внезапно усещаш, че не е било абсурдна фраза, например като «Надеждата, тази дебела Палмира.»“ — съвсем абсурдна, звучно къркорене, докато в кибуца на желанието няма нищо абсурдно, това е резюме — вярно, доста херметично — на ходенето насам-натам, от булевард към булевард. Кибуц, колония, settlement 181, поселище, подбрано кътче, където накрая да издигнеш шатра, откъдето да се покажеш в нощния въздух с лице, омито от времето, и да се съединиш със света, с Голямата лудост, с Необозримата глупост, да се отвориш към кристализирането на желанието, към срещата. „Фнимание, Урасио“, утбелязъ Уливейръ, като седна на парапета под моста, заслушан в хъркането на клошарите под купищата вестници и зебло.

Този път не му беше трудно да се остави на меланхолията. С нова цигара, която го стопли, сред похъркванията, които идваха сякаш изпод земята, той се съгласи да изпита съжаление заради непреодолимото разстояние, което го делеше от кибуца. При положение че надеждата не беше нищо друго освен една дебела Палмира, нямаше никаква причина човек да си прави илюзии. Напротив, трябваше да използва нощния хлад, за да почувства с цялата яснота на ума си, с неумолимата прецизност на звездната система над главата му, че цялото му несигурно търсене е провал и може би точно в това се състои победата. Първо, защото провалът беше достоен за него (понякога Оливейра имаше добро мнение за себе си като представител на човешкия род), защото ставаше дума за търсене на отчайващо отдалечен кибуц, за цитадела, която може да се превземе само с приказни оръжия, а не със западна душа, не с дух, тези сили, изхабени от собствените си лъжи, както добре казаха в Клуба — алибита на животното човек, необратимо вкарано в определен коловоз. Кибуц на желанието, не на душата, не на духа. И макар желанието май също да представляваше неясно определение на непонятни сили, човек го усещаше — то присъстваше и действаше, присъстваше във всяка грешка, но и във всеки скок напред, именно това означаваше да бъдеш човек, вече не едно тяло и една душа, а неделима цялост, непрекъснато посрещане на липсите, на всичко, което бяха откраднали от поета, бурната носталгия по една територия, където животът би могъл да се ориентира по други компаси и да се нарича с други имена. Дори смъртта да стои на ъгъла с вдигната нагоре метла, дори надеждата да е само една дебела Палмира. И някое похъркване, и от време на време някоя пръдня.