Хулио Кортасар - Игра на дама

Така е, Рокамадур. В Париж сме като гъби, никнем по парапетите на стълбите, из мрачни стаи, където мирише на лой, където хората непрекъснато се любят, после пържат яйца и пускат плочи на Вивалди, палят цигари и говорят като Орасио и Грегоровиус, и Вонг, и като мен, Рокамадур, и като Перико, и Роналд, и Бабс, всички се любим и пържим яйца, и пушим, о, не можеш да си представиш колко пушим, колко много правим любов, прави, легнали, на колене, с ръце, с уста, плачейки или пеейки, а навън има какво ли не, прозорците гледат към въздуха и той започва с врабче или с капчук, тук много вали, Рокамадур, много повече, отколкото на село, нещата се покриват с ръжда — улуците, краката на гълъбите, телта, от която Орасио прави скулптури. Почти нямаме дрехи, оправяме се със съвсем малко, едно топло палто, обувки, които да не пропускат, много сме мръсни, всички в Париж са много мръсни и красиви, Рокамадур, леглата миришат на нощ и на тежък сън, отдолу има валма прах и книги, Орасио заспива и книгата се търкулва под леглото, има ужасни скандали, защото книгите ги няма и Орасио мисли, че Осип ги е откраднал, докато един ден не се появят отнякъде и се смеем, и няма място да сложим почти нищо, дори още един чифт обувки, Рокамадур, за да сложиш леген на пода, трябва да вдигнеш грамофона, но къде да го сложиш, след като масата е затрупана с книги. Не мога да те взема на такова място, макар че си съвсем мъничък, няма къде да те сложа, ще се блъскаш в стените. Когато си мисля за това, се разплаквам, Орасио не разбира, смята, че съм лоша, че не правя добре, като не те вземам, макар да знам, че няма да те изтърпи дълго. Тук никой никого не търпи дълго време, даже ние с теб сме така, трябва да живееш и да се бориш непрекъснато, такъв е законът, единственият начин, по който си струва, но боли, Рокамадур, това е нещо мръсно и горчиво, на теб не би ти харесало, ти, който понякога гледаш агънцата на село или слушаш птиците, накацали по ветропоказателя на къщата. Орасио ми казва, че съм сантиментална, казва ми, че съм материалистка, казва ми, че съм какво ли не, защото не те вземам или защото искам да те взема, а после се отказвам, искам да дойда да те видя, но изведнъж разбирам, че не мога, защото съм в състояние да вървя един час под дъжда и ако в някой квартал, който не познавам, дават „Потьомкин“, трябва да го гледам, дори и светът да се срине, Рокамадур, защото светът вече няма значение, ако човек няма сили да продължава да избира истинските неща, ако се подреди като чекмеджето на някой скрин и сложи теб в единия ъгъл, а неделята в другия, и така майчината любов, новата играчка, гара „Монпарнас“, влака, посещението, което трябва да направи. Не ми се тръгва, Рокамадур, но ти знаеш, че всичко е наред, и не си тъжен. Орасио има право, понякога изобщо не ми е до теб и вярвам, че ще ми бъдеш благодарен за това един ден, когато разбереш, когато видиш, че си е струвало да бъда такава, каквато съм. И въпреки всичко плача, Рокамадур, и ти пиша това писмо, не знам защо, може би бъркам, може би съм лоша или съм болна, или малко глупава, не много, малко, но това е ужасно, самата мисъл ми причинява колики, свила съм си навътре пръстите на краката, ще ми се пръснат обувките, ако не ги извадя, и те обичам толкова, Рокамадур, бебе Рокамадур, скилидчица чесънче, толкова те обичам, захарно носленце, дръвченце, дървено конче…

(–132)

„Нарочно ме остави сам — помисли Оливейра, докато отваряше и затваряше чекмеджето на нощното шкафче. — Деликатност или мръсен номер, зависи как ще го погледнеш. Може и да е на стълбището, слуша като долнопробен садист. Чака великата карамазовска криза, пристъп а ла Селин. Или преминава през някой от херцеговинските си изблици на гордост и след втората чашка черешова ракия в заведението на Бебер нарежда въображаемото таро и гласи церемонии за пристигането на Адгал. Изтезание с надежда: Монтевидео, Сена или Лука. Варианти: Марна, Перуджа. Но тогава ти всъщност…“

Запали една „Голоаз“ от фаса на предишната, погледна отново в чекмеджето, извади романа, като разсеяно си мислеше за жалостта — тема за дисертация. Жал към самия себе си, така е по-добре. „Никога не съм си поставял за цел щастието — помисли, като небрежно разлистваше романа. — Не е извинение, не е и оправдание. Nous ne sommes pas au monde. Donc, ergo, dunque… 165Защо да изпитвам жалост към нея? Защото намирам писмо до сина й, което всъщност е писмо до мен? Аз, автор на пълните събрани писма до Рокамадур. Никаква причина за жалост. Там, където е тя сега, косата й гори като кула и ме изгаря отдалеч, прави ме на пух и прах със самото си отсъствие. Дрън-дрън. Ще се справи чудесно без мен и без Рокамадур. Една прекрасна синя муха лети сред слънчевите лъчи, по някое време се удря в стъкло, бум, потича й кръв от носа, трагедия. След две минути вече е доволна, купува си картинка от някаква книжарница, тича да я пъхне в плик и да я изпрати на някоя от неустановените си приятелки със северни имена, разпръснати из най-невероятни държави. Как можеш да изпитваш жалост към котка, към лъвица? Машини за живот, съвършени светкавици. Единствената ми вина е, че в мен нямаше достатъчно гориво, та да си топли на воля ръцете и краката. Избра ме като неопалима капина, а се оказа, че съм кана вода във врата. Бедната, какво й сторих!“