Хулио Кортасар - Игра на дама

— На Адгал ще й хареса пребиваването й в Париж — каза Оливейра, докато сменяше тревата. — Ако търси подстъпи към ада, само трябва да й покажеш някои от тези неща. По-скромничко е, разбира се, ама и адът е станал по-евтин. Съвременните nekias 153 — пътуване с метрото в шест и половина или посещение в полицията, за да ти подновят la carte de séjour 154.

— На теб би ти харесало да намериш парадния вход, нали? Да разговаряш с Аякс, с Жак Клеман, с Кайтел, с Тропман.

— Да, но засега най-голямата дупка е тази на мивката. И даже Травълър не го разбира, а това вече не е дреболия. Травълър е един приятел, когото не познаваш.

— Ти — каза Грегоровиус, като гледаше към пода — криеш нещо в тази игра.

— Например?

— Не знам, просто имам такова предчувствие. Откакто те познавам, единственото, което правиш, е да търсиш, но човек има усещането, че държиш в джоба си това, което търсиш.

— Мистиците са говорили за подобно нещо, макар и без да споменават джобове.

— А междувременно разбиваш живота на сума ти народ.

— Те го позволяват, старче, те го позволяват. Липсвало им е само едно леко побутване, минавам аз и готово. Никакви лоши намерения.

— Но какво искаш да постигнеш с това, Орасио?

— Право на пребиваване в града.

— Тук?

— Това е метафора. И понеже Париж е друга метафора (чувал съм те да го казваш понякога), струва ми се естествено да съм дошъл за това.

— Но Лусия? А Пола?

— Разнородни величини — каза Оливейра. — Да не би да мислиш, че като са жени, можеш да ги подведеш под един знаменател? Те не търсят ли също радост за себе си? А ти, който изведнъж стана такъв пуританин, не се ли вмъкна тук благодарение на менингита или на каквото там са му намерили на детето? Добре поне, че нито ти, нито аз сме с големи претенции, защото единият щеше да излезе оттук с краката напред, а другият — с белезници. Точно като за Шолохов, повярвай ми. А дори не се мразим, толкова се чувстваме на завет в тази стая.

— Ти — каза Грегоровиус, като пак гледаше към пода — криеш нещо в тази игра.

— Обясни се, братче, ще ми направиш услуга.

— Ти — настоя Грегоровиус — дълбоко в главата си имаш някаква имперска идея. Право на пребиваване в града ли? Ами, твоето си е направо завладяване на града. Твоята неприязън е неизлекувана амбиция. Дошъл си тук, за да намериш собствената си статуя да те чака на площад „Дофин“. Не проумявам обаче техниката ти. Амбиция, защо не? Доста необикновен си в някои отношения. Но досега всичко, което съм те виждал да правиш, е обратното на това, което биха направили други хора с амбиции. Етиен например, за Перико да не говорим.

— О — каза Оливейра, — на теб очите май ти служат за нещо.

— Точно обратното — повтори Грегоровиус, — но без да се отказваш от амбицията. Именно това не си го обяснявам.

— Аха, обясненията, нали знаеш… Всичко е много объркано, братче. Представи си, че това, което наричаш амбиция, може да се осъществи единствено в отказа от нея. Харесва ли ти формулировката? Не е точна, но това, което бих искал да изкажа, просто не може да бъде изказано. Трябва да се въртиш в кръг като куче, което си гони опашката. Това и другото, което ти казах за правото на пребиваване в града, трябва да ти е достатъчно, шибан черногорец такъв.

— Разбирам смътно. Тогава ти… Надявам се това да не е някакъв път като веданта или нещо подобно.

— Не, не.

— Светски отказ, така да се каже?

— И това не е. Не се отказвам от нищо, просто правя всичко, което мога, за да стане така, че нещата да се откажат от мен. Да не би да не си знаел, че за да изкопаеш дори дупчица, трябва да дълбаеш земята и да хвърляш пръстта надалеч?

— В такъв случай правото на пребиваване в града…

— Именно, бъркаш с пръст в раната. Спомни си думите: Nous ne sommes pas au monde. 155А сега да подострим тази мисъл, и то полека.

— Стремеж да се постигне tabula rasa 156и да се започне начисто, така ли е?

— Донякъде, от нещо съвсем мъничко, просто от един косъм, от нещо нищожно малко, о, сурови трансилванецо, похитителю на жени в затруднено положение, сине на три майки некромантки.

— И ти, и другите… — промърмори Грегоровиус, като си търсеше лулата. — Каква пошлост, майчице. Крадци на вечност, фунии, засмукващи етера, Божии псета, нефелибати. Добре поне, че сте попаднали на културен човек, който може да изброи всичко това. Астрални свине.

— Правиш ми чест с подобни определения — каза Оливейра. — Това е доказателство, че доста добре започваш да разбираш нещата.

— О, аз предпочитам да дишам кислорода и водорода в дозите, в които Господ ни е отредил. Моята алхимия изобщо не е толкова сложна и деликатна като вашата, мен ме интересува единствено философският камък. Дреболия в сравнение с твоите фунии, твоите умивалници и твоите онтологически забежки.