Хулио Кортасар - Игра на дама

Дъждовните струи блъскаха стъклото на прозореца, Париж сигурно изглеждаше като огромен сивкав мехур, в който полека-лека пукваше зората. Оливейра отиде до ъгъла, в който пропитата му с влага канадка приличаше на тялото на разчекнат. Облече я бавно, загледан през цялото време в леглото, като че ли очакваше нещо. Мислеше как бе хванал Берт Трепа под ръка, как ходеха под дъжда. „За какво ти беше лятото, о славею, в снега? — изрецитира иронично. — Гадно, приятел, гадно до съвършенство. И нямам повече цигари, мамка му.“ Трябваше да отиде до кафенето на Бебер, в края на краищата развиделяването щеше да бъде еднакво отвратително и там, и на всяко друго място.

— Ама че дърт идиот — каза Роналд, като затвори вратата.

— Върна се в стаята си — съобщи Етиен. — Мисля, че Грегоровиус слезе да уведоми полицията. Ти оставаш ли?

— Не, за какво? Няма да им хареса да намерят толкова хора тук по това време. По-добре ще е да остане Бабс, в подобни случаи две жени винаги са добър аргумент. По-задушевно е, нали разбираш?

Етиен го погледна.

— Бих искал да зная защо ти трепери така устата — каза.

— Нервни тикове — отвърна Оливейра.

— Тиковете не се връзват много с циничното поведение. Ще дойда с теб, хайде.

— Да тръгваме.

Знаеше, че Мага се е надигнала в леглото и го гледа. Пъхна ръце в джобовете на канадката и тръгна към вратата. Етиен понечи да му пресече пътя, после тръгна след него. Роналд видя как излязоха и гневно сви рамене. „Колко абсурдно е всичко“, помисли си. Мисълта, че всичко е абсурдно, го накара да се почувства неудобно, но не си даваше сметка защо. Зае се да помага на Бабс, да бъде полезен, да прави мокри компреси. Ударите по тавана започнаха отново.

(–130)

— Tiens 147 — каза Оливейра.

Грегоровиус се беше залепил за печката, загърнат в черен халат, и четеше. Беше закрепил с пирон лампата за стената, а абажур от вестник насочваше точно струята светлина.

— Не знаех, че имаш ключ.

— Останал ми е отпреди — каза Оливейра и запрати канадката си в обичайния ъгъл. — Сега, когато ти си стопанинът на къщата, ще ти го дам.

— Стопанин само за известно време. Тук е доста студено, освен това трябва да се съобразявам със стареца отгоре. Тази сутрин неизвестно защо чука пет минути.

— По инерция. Винаги всичко продължава малко повече, отколкото би трябвало. Аз например, да изкача тези етажи, да извадя ключа, да отворя… Тук мирише на спарено.

— Ужасен студ — каза Грегоровиус. — Трябваше да държа прозореца отворен четирийсет и осем часа след дезинфекцията.

— И си бил тук през цялото време? Caritas 148. Какъв тип.

— Не е това, което си мислиш, беше ме страх да не би някой от къщата да използва случая и да се намъкне тук. Лусия веднъж ми каза, че собственичката била някаква луда баба и че няколко наематели не си плащат от години. В Будапеща много четях гражданския кодекс, а човек трудно се отърсва от такива неща.

— Разположил си се, значи, като господар. Chapeau, mon vieux 149. Надявам се да не сте ми хвърлили матето на боклука.

— О, не, тук е, в нощното шкафче, при чорапите. Сега има много свободно място.

— Така изглежда — каза Оливейра. — Мага сигурно е получила пристъп на подреденост, не се виждат нито плочите, нито романите. Обаче сега като си помисля…

— Взе всичко — каза Грегоровиус.

Оливейра дръпна чекмеджето на нощното шкафче и извади матето. Започна да го запарва бавно, като гледаше ту в една, ту в друга посока. В главата му танцуваше текстът на тангото „Моята тъжна нощ“. Пресметна на пръсти. Четвъртък, петък, събота. Не. Понеделник, вторник, сряда. Не, вторник вечерта, Берт Трепа, безмерно натъжи ме / в най-хубавите мигове , сряда (напиване, каквото рядко се е случвало, N.B.: да не се смесва водка с червено вино), ти нарани душата ми, / заби в сърцето шип , четвъртък, петък, Роналд с някаква взета назаем кола, посещение при Ги Моно, който беше като обърната наопаки ръкавица — изповръщал сума ти литри зелена гадост, но вече вън от опасност, знаех, че те обичам, / че ти си мойта радост, / надеждата ми, мойта сладост , събота, къде, къде, някъде близо до Марли-льо-Роа, всичко пет дена, не, шест, горе-долу една седмица, а в стаята — все още страшен студ въпреки печката. Осип веднага се намести, цар е на удобствата.

— Значи си е тръгнала — каза Оливейра и се отпусна в креслото с чайника до себе си.

Грегоровиус кимна. На коленете му имаше разтворена книга и създаваше впечатление, че иска (възпитано) да продължи да чете.