Хулио Кортасар - Игра на дама

— Много е горещо, внимавайте — каза Мага.

— И тези кризи, които повечето хора смятат за скандални, за абсурдни, у мен лично оставят впечатлението, че предназначението им е да извадят на показ истинския абсурд на един подреден и спокоен свят в някаква стая, където някакви типове пият кафе в два след полунощ, без всъщност нещо от всичко това да има какъвто и да било смисъл освен хедонистичен — колко сме си добре до печката, която така достойно ни топли. Чудесата никога не са ми изглеждали абсурдни, абсурдът е онова преди и след тях.

— И все пак — каза Грегоровиус, като се протягаше, — il faut tenter de vivre.

„Voilà 139 — помисли си Оливейра. — Друго доказателство, което ще се въздържа да приведа. От милиони възможни стихове избира онзи, за който се сетих преди десетина минути. Такова нещо хората наричат случайност.“

— Добре де — каза Етиен със сънлив глас, — работата не е в това, че трябва да се опитаме да живеем, тъй като животът ни е неизбежно даден. От известно време доста хора подозират, че животът и живите твари са две отделни неща. Животът живее сам себе си, независимо дали това ни харесва, или не. Днес Ги се опита да опровергае тази теория, но статистически погледнато, тя е необорима. Доказват го концентрационните лагери и изтезанията. Най-вероятно от всичките ни чувства единственото, което не е наистина наше, е надеждата. Надеждата принадлежи на живота, това е самият живот, който се защитава. И така нататък. Тук аз отивам да спя, защото историята с Ги ме направи на парцал. Роналд, трябва да дойдеш в ателието утре сутринта, довърших един натюрморт, който ще те побърка.

— Орасио не ме убеди — каза Роналд. — Съгласен съм, че много от заобикалящото ме е абсурдно, но може би даваме такова име на онова, което още не разбираме. Някога ще узнаем и това.

— Очарователен оптимизъм — каза Оливейра. — В сметката на живота в чист вид можем да впишем и оптимизма. Силата ти идва оттам, че за теб, както логично и за повечето агностици, няма бъдеще. Винаги си жив, винаги си в настоящето, всичко ти се подрежда удовлетворително като в картина на Ван Ейк. Но ако ти се случи нещастието да нямаш вяра и в същото време да вървиш към смъртта, към най-скандалното от всички скандални неща, огледалото ти щеше доста да се замъгли.

— Да тръгваме, Роналд — каза Бабс. — Много е късно, спи ми се.

— Чакай, чакай. Мислех за смъртта на баща си, да, нещо от онова, което казваш, е вярно. Тази част така и не успях да я наместя в пъзела, беше нещо необяснимо. Беше млад и щастлив човек в Алабама. Вървял си по улицата и върху него паднало дърво. Аз бях на петнайсет, извикаха ме от училище. Но има още толкова други абсурдни неща, Орасио, толкова смърт и нелепости… Предполагам, че работата не е в количеството им. Но не е пълен абсурд, както смяташ ти.

— Абсурдът е в това, че не изглежда абсурдно — каза загадъчно Оливейра. — Абсурдно е сутринта да отвориш вратата, да намериш на прага бутилка мляко и да посрещнеш това спокойно, понеже вчера се е случило същото и утре пак ще се случи. Този застой, това „така трябва да бъде“, тази подозрителна липса на изключения. Не знам, приятел, май трябва да се тръгне по друг път.

— Да се откажем от разума? — каза Грегоровиус с недоверие.

— Не знам, може би. Да го използваме по друг начин. Убедително ли е доказано, че принципите на логиката отговарят напълно на нашия разум? При положение че има народи, които са в състояние да оцелеят при някакъв магически ред… Вярно, горките ядат сурови червеи, но и това е въпрос на ценности.

— Червеи, каква гадост — каза Бабс. — Роналд, скъпи, много е късно.

— Всъщност — каза Роналд — това, което на теб ти пречи, е законността във всичките й форми. Щом нещо започне да функционира добре, се чувстваш като в затвор. Но и всички ние донякъде сме такива, банда от така наречени неудачници, защото нямаме кариера, титли и всичко останало. Затова сме в Париж, братче, и прословутият ти абсурд в крайна сметка се свежда до някакъв неопределен анархистичен идеал, на който не успяваш да придадеш по-конкретни очертания.

— Толкова, ама толкова си прав — каза Оливейра. — Колко би било хубаво да излезеш на улицата да разлепваш плакати за свободата на Алжир. Като си помислиш колко ни остава да постигнем с борба в социалната област.

— Действието може да бъде полезно за осмисляне на живота ти — каза Роналд. — Сигурно вече си го прочел у Малро, предполагам.

— Издание на NRF 140 — каза Оливейра.

— Вместо това продължаваш да мастурбираш като маймуна, въртиш се около измислени проблеми, чакаш неизвестно какво. Ако всичкото това е абсурд, трябва да се направи нещо то да бъде променено.